Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Набитият побелял военачалник на картадийската армия, който четиридесет години беше воювал за халифите и после за техните наследници, остана на колене. Погледът му беше прикован към килима пред подиума.
Килимът беше великолепен, спор нямаше. Тъкан и боядисан от сорийски майстори преди векове, той беше спасен от Алмалик при разграбването на Ал-Фонтина преди петнадесет години. Разбира се, тук, в Картада, напълно умишлено се стараеха да подражават на някогашното великолепие на халифския дворец.
Коленичилият военачалник беше видимо уплашен, независимо от усилията си да го скрие. Недобросъвестният поет не беше единственият убит от царя в приемната зала, а само последният. Преди да стане наместник, а после и монарх, Алмалик беше пълководец и държеше хората му да не го забравят. Мечът, който стоеше в ножницата недалеч от подиума, не беше украшение.
Без да вдига глава, коленичилият каид промълви:
— Не е във Фезана, ваше величество. Никой не го виждал от… усмиряването на града.
— Вече ми го каза — изрече Алмалик от Картада почти шепнешком. Това беше лош знак, един от най-лошите. Придворните, застанали около подиума и между колоните, не смееха дори да се погледнат.
— Аз питах друго, ибн Рухала. Питах главния каид на всичките ми войски къде е сега една добре известна на всички личност, а не къде не е. Да не би в последно време да не се изразявам достатъчно добре?
— Не, ваше величество! Нищо подобно. Грешката е моя. Разпратих из цялата страна най-добрите от моите хора и от муардите, ваше величество. Разпитахме най-строго всички, които биха могли да знаят нещо за местонахождението на ибн Хайран. Някои от тези хора са мъртви, ваше величество, толкова старателно ги разпитвахме. Ала никой не знаеше нищо, никой не може да каже нищо и сега. Амар ибн Хайран е изчезнал… от лицето на земята.
Настъпи тишина.
— Какъв убийствено изтъркан израз — каза Лъва на Ал-Расан.
Утринните лъчи нахлуваха в залата през високите прозорци и осветяваха танцуващите под сводовете прашинки. Жената на възглавниците се усмихна. Кралят го забеляза и беше видимо доволен. Част от придворните си отдъхнаха, един-двама дори се осмелиха да се усмихнат и да кимнат одобрително.
— Простете ми, ваше величество — промърмори каидът, без да вдига глава. — Аз съм само един стар войник. Верен, скромен ваш слуга, прекарал живота си в битки. Не съм поет и не мога да говоря красиво. Мога само да кажа истината по най-простия начин, който знам.
— Кажи ми — попита кралят и отхапа гневно от портокала, — принц Алмалик беше ли подложен на такъв строг разпит, за който спомена?
Беловласата глава на каида се сведе още по-ниско. Ръцете му видимо трепереха. Жената на възглавниците вдигна поглед към подиума. Пръстите й за миг се поколебаха, но след малко отново задърпаха струните, макар и не толкова съсредоточено, колкото преди.
Всички знаеха, че ако принц Алмалик бъде лишен от наследство, двете деца на тази жена ще излязат на преден план. Хазем ибн Алмалик, вторият син на краля, беше в немилост заради крайните си религиозни възгледи, което означаваше, че не би имало кой да застане между по-голямото от момчетата и царската корона.
— Помолихме принца… за съдействие — заекна пълноводецът. — Разбира се, подходихме най-почтително и той… той ни каза, каквото можа. Изрази най-искрена надежда, че господарят Амар ибн Хайран скоро ще се намери и ще се върне, за да се присъедини към нас. Както… както преди.
Бъбренето на каида явно не подобаваше на човек с неговото положение. Той не беше прост войник, а главнокомандващ на картадийската армия. Ала всички в залата знаеха, че на негово място и те не биха се държали по-достойно. Не и при сегашните обстоятелства. Не и отговаряйки на този въпрос. Онези, които си бяха позволили да се усмихнат, отчаяно се молеха на звездите си лекомислието им да е минало незабелязано.
Само четиримата забулени муарди, двама на вратата и двама зад подиума, наблюдаваха невъзмутимо случващото се, а в очите им се четеше нескрито презрение.
Кралят отново захапа портокала.