Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
бъде свръзката ни с нея. Не знам защо, никога не сподели с никого. После всичко, което
идваше от нея, беше много кратко, сбито, информативно, затова и не е приложено към
файла ѝ.
– Но тя е можела да изпълнява задълженията си към вас и в кастата на Аскетите.
– Да. И беше много по-щастлива там. Мисля, че едва ли би се чувствала така сред
Ерудитите. Разбира се, Аскетите не се оказаха по-добри от Ерудитите. Изглежда, човек
не може да избегне последствията от генетичното увреждане. Дори лидерът на Аскетите
беше отровен от него.
– За Маркъс ли говориш? – намръщвам се. – Защото той е Дивергент. Увреждането на
гените няма нищо общо със злото.
– Когато човек е заобиколен от хора, в които злото е генетично заложено, той не може
да не започне да подражава – казва Зоуи и после се обръща към Матю: – Дейвид иска
да насрочи среща със супервайзъра ти, за да обсъдят как се развива проекта по единия
от серумите. Последния път Алън забрави и ще те помоля да го доведеш.
– Добре – отвръща Матю, без да вдига очи от монитора.
– Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Надявам се, че съм отговорила на въпросите ти,
Трис – усмихва ми се Зоуи и се измъква през вратата.
Седя свита, с лакти, облегнати на коленете. Маркъс е Дивергент, генетично чист като
мен. Но не мога да приема, че е бил лош човек само защото около него е имало хора с
увредени гени. Нима и аз не бях заобиколена от такива? И Юрая. И майка ми. Но никой от
нас, освен Маркъс, не бие любимите си хора с кожен колан.
– Не е много убедителна, нали? Доста дупки зеят в аргументите
– казва Матю.
Облегнал се е на стола си, барабани с пръсти по облегалката му и ме гледа изпитателно.
– Да.
– Някои хора тук искат да хвърлят цялата вина върху увредените гени. Да се
оправдаят с тях. Така им е по-лесно, отколкото да приемат истината, че не е възможно
да разбереш всичко за човешката психика и защо хората действат по един или друг
начин.
– Сякаш всеки се чувства длъжен да обвини някого или нещо за това, че светът е
такъв, какъвто е – казвам. – Баща ми например обвиняваше Ерудитите.
– Тогава не е много разумно да ти казвам, че Ерудитите са ми любимци –усмихва се
Матю.
– Наистина ли? Защо? – стягам се аз.
– Не знам. Може би съм съгласен с вижданията им, че ако всеки се посвети да учи, да
наблюдава и изучава света около себе си, бихме имали много по-малко проблеми.
– Винаги съм била зле настроена към Ерудитите – казвам. – Баща ми ги мразеше и аз
също се научих да мразя тях и начина, по който прекарват времето си. Сега за първи път
се замислям, че може би е грешал. Или просто е бил... предубеден.
– За Ерудитите или за учението?
– И за двете – свивам рамене. – Толкова много Ерудити ми помогнаха, без дори да
съм ги молила. Уил, Фернандо, Кара – всички те са Ерудити и може би едни от най-
добрите хора, които познавам. Отдадени на единствената цел да направят света по-
добро място. – Тръсвам глава. – Но това, което направи Джанийн, няма нищо общо с
жаждата за знания, която според баща ми от своя страна води до жажда за власт и сила.
Може би така мога да си обясня ужаса на Джанийн – правилно е предполагала, че светът
е необятен, а тя – безсилна. Може би Безстрашните разбират нещата най-правилно.
– Има една стара приказка – казва Матю. – Знанието е сила. Сила да вършиш зло като
Джанийн... или сила да вършиш добро, както правим ние. Силата сама по себе си не е
зло. Така че знанието само по себе си не може да е зло.
– Може би съм била възпитана да не се доверявам нито на едното, нито на другото.
Нито на силата, нито на знанието – отвръщам. – Според Аскетите силата трябва да бъде
давана само на хора, които не я искат.
– Има нещо вярно, но може би е време да преодолееш това недоверие.
Той пъха ръка под бюрото си и вади книга. Тя е черна, дебела, с избледнели корици и
огъната по краищата. На нея пише БИОЛОГИЯ НА ЧОВЕКА.
– Тази книга ми помогна да разбера какво е да си човек – обяснява той. – Да си
частица от сложна, загадъчна биологична машина и, което е най-удивителното, да имаш
способността да я анализираш. Това е нещо толкова различно, без прецедент в цялата
еволюция на Земята. Именно способността ни да опознаем себе си и света около нас ни
прави хора.
Той ми подава книгата и отново се обръща към компютъра си. Поглеждам към
износената корица и прокарвам пръсти по остарелите от годините ръбове на страниците.