Предани [calibre 1.48.0]

– Не е много убедителна, нали? Доста дупки зеят в аргументите

– казва Матю.

Облегнал се е на стола си, барабани с пръсти по облегалката му и ме гледа изпитателно.

– Да.

– Някои хора тук искат да хвърлят цялата вина върху увредените гени. Да се

оправдаят с тях. Така им е по-лесно, отколкото да приемат истината, че не е възможно

да разбереш всичко за човешката психика и защо хората действат по един или друг

начин.

– Сякаш всеки се чувства длъжен да обвини някого или нещо за това, че светът е

такъв, какъвто е – казвам. – Баща ми например обвиняваше Ерудитите.

– Тогава не е много разумно да ти казвам, че Ерудитите са ми любимци –усмихва се

Матю.

– Наистина ли? Защо? – стягам се аз.

– Не знам. Може би съм съгласен с вижданията им, че ако всеки се посвети да учи, да

наблюдава и изучава света около себе си, бихме имали много по-малко проблеми.

– Винаги съм била зле настроена към Ерудитите – казвам. – Баща ми ги мразеше и аз

също се научих да мразя тях и начина, по който прекарват времето си. Сега за първи път

се замислям, че може би е грешал. Или просто е бил... предубеден.

– За Ерудитите или за учението?

– И за двете – свивам рамене. – Толкова много Ерудити ми помогнаха, без дори да

съм ги молила. Уил, Фернандо, Кара – всички те са Ерудити и може би едни от най-

добрите хора, които познавам. Отдадени на единствената цел да направят света по-

добро място. – Тръсвам глава. – Но това, което направи Джанийн, няма нищо общо с

жаждата за знания, която според баща ми от своя страна води до жажда за власт и сила.

Може би така мога да си обясня ужаса на Джанийн – правилно е предполагала, че светът

е необятен, а тя – безсилна. Може би Безстрашните разбират нещата най-правилно.

– Има една стара приказка – казва Матю. – Знанието е сила. Сила да вършиш зло като

Джанийн... или сила да вършиш добро, както правим ние. Силата сама по себе си не е

зло. Така че знанието само по себе си не може да е зло.

– Може би съм била възпитана да не се доверявам нито на едното, нито на другото.

Нито на силата, нито на знанието – отвръщам. – Според Аскетите силата трябва да бъде

давана само на хора, които не я искат.

– Има нещо вярно, но може би е време да преодолееш това недоверие.

Той пъха ръка под бюрото си и вади книга. Тя е черна, дебела, с избледнели корици и

огъната по краищата. На нея пише БИОЛОГИЯ НА ЧОВЕКА.

– Тази книга ми помогна да разбера какво е да си човек – обяснява той. – Да си

частица от сложна, загадъчна биологична машина и, което е най-удивителното, да имаш

способността да я анализираш. Това е нещо толкова различно, без прецедент в цялата

еволюция на Земята. Именно способността ни да опознаем себе си и света около нас ни

прави хора.

Той ми подава книгата и отново се обръща към компютъра си. Поглеждам към

износената корица и прокарвам пръсти по остарелите от годините ръбове на страниците.