Портата на дявола
- Автор: Касслер Клайв, Браун Грэм
- Серия: Досиетата NUMA #9
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Портата на дявола». Краткое содержание книги:
– Дзавала! – извика капитанът. – Събуди се, човече! Това не е сън. Искам пълното ти внимание. С кого е Остин?
За секунда Джо наистина се зачуди дали не е сън. Капитанът се държеше много странно. Кърт беше голям мъж, а Джо беше докладвал за излизането му на вахтения още щом се върнаха с лодката.
– Той е с една рускиня, учен, която спаси от останките на потънал самолет – каза Джо. – Тя му каза, че има информация, която може да го заинтересува.
– И по кое време възнамеряваше да се върне?
– Ами, предполагам, че зависи как е протекла срещата… сър. Капитанът присви очи и Джо избухна в смях.
– Съжалявам, но звучите точно като баща ми, когато брат ми вземеше семейната кола без разрешение и не се прибереше до вечерния час. Какво толкова е станало?
Капитанът обясни за нападението над групъра, за състоянието на Пол Траут и за теорията на НАМПД, че някакво електромагнитно оръжие е било използвано срещу „Кинджара Мару”. Явно сметна за нужно да обясни и че при атаката над подводницата са използвани торпеда.
– И какво правят сега? – попита Джо.
– Насочили са се на запад с пълна скорост – каза капитанът. – Някъде по това време утре ще са в обсега на една военна фрегата, която разполага със самонасочващи се ракети. Тогава ще са в безопасност и Пол ще бъде прехвърлен в болничен кораб.
– Ами ние? И ние ли сме тръгнали натам?
– Директорът смята, че е твърде опасно да стоим тук сами – каза капитанът. – Ако някой се е прицелил в хората, които знаят нещо за инцидента, ние и Остин ще сме следващите. Той ще се свърже с испанците и португалците утре и ще поиска подкрепление. Но дотогава трябва да сме прибрани и в пълен състав. Ето защо се притеснявам. Защото Кърт цяла нощ не си вдига проклетия телефон.
– Свързахме ли се с местната полиция?
– Да – каза капитанът. – Обяснихме им кой е Кърт, как изглежда и че се опитваме да го открием. Те ни казаха за стрелба, за преследване с коли, което свършило с две катастрофи в пропастта на един по принцип мирен остров. Мъж, който отговаря на описанието на Кърт, е бил замесен, но не е открит сред мъртвите.
Слава богу, помисли си Джо. Загледа се през предните прозорци на „ Арго”. Светлините на Санта Мария се виждаха пред тях.
– Ще стигнем до пристанището след двайсет минути. Искам дотогава да си измислил как ще го намериш – каза капитанът. – Не ми пука дали ще ползваш телефон, димни сигнали, или пък ще наемеш проклет самолет и ще прелетиш над острова с плакат, на който пише: „Кърт Остин, обади се в НАМПД”. Просто го намери, преди всичко останало да се е прецакало.
Джо кимна. Щеше да започне с рускинята. Надяваше се, че все някой в хотелите на острова ще я разпознае.
Докато „ Арго” се устремяваше към брега, Кърт и Катерина се спускаха към светлините на Вила ду Порту. Усещането беше необичайно за Кърт.
Отвореният кокпит бе проектиран за употреба само през деня и в топло време. Нямаше светлини, за да се вижда ограниченият набор от уреди по панела. Освен това, въпреки че малкият самолет така и не можеше да развие повече от 50 възела, влажният планински въздух ги връхлиташе с осемдесет километра в час и ги смразяваше до кости.
През деня Кърт би могъл да сниши до по-малка височина, но в нощния полет се криеха различни опасности. Пилотирането на такъв самолет през планините в тъмното беше като да вървиш из непозната стая на изгасено осветление, само дето „удрянето в мебелите” тук щеше да е доста по-фатално от насинен пръст на крака.
По едно време той забеляза светлините на кола, която завиваше по шосето долу. Насочи се към тях, защото знаеше, че пътят минава през планинските проходи. Следва колата, като оставаше високо над нея и отзад, и така бе в състояние да следва самия път. Но вероятно не беше изненадващо, че колата се оказа доста по-бърза от летящата градинска косачка, която той пилотираше.
Когато фаровете на колата почти избледняха в далечината, се появиха други светлини: относително ярко осветените улици на Вила ду Порту. Кърт насочи самолета към тях, знаеше, че ако ги вижда, значи пред него не се издига връх, в който да се разбие.
Катерина също ги забеляза.
– Да не би да пристигаме? – попита тя. Зъбите ѝ тракаха. Седеше зад него в двуместната машина. Кърт си спомни с каква къса рокличка е облечена. Не беше особено подходяща за ветрове със скорост петдесет възела и температура от пет градуса по Целзий.
– Студено ти е – отбеляза той.
– Замръзвам – уточни тя.
Сигурно вече беше посиняла.
– Мислех си, че руснаците сте свикнали със студа.