Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

За патиците беше направено голямо кръгло езеро, в което от дебела тръба постоянно течеше прясна вода. А от преливника на езерото тя изтичаше между редиците хубави, корави зелки или се разливаше из люцерновите площи. Чудна гледка представляваха в ранна утрин чистите бели кокошки, които се открояваха върху тъмнозелената люцерна, но още по приятни за гледане бяха хилядата бели патици, плаващи величествено по езерото. Патиците плуват тежко-тежко, сякаш са по-грамадни от Левиатан11. От сутрин до вечер фермата ехтеше от кудкудяканията и крякането на птиците.

От близкия връх се виждаха квадратите с люцерна и хилядите бели петънца, които кръжаха и щъкаха по нея сякаш бели прашинки върху зелено езеро. Понякога някой ястреб ще се издигне във висинето и ще вземе да се взира във фермата на Реймънд. Белите петънца мигом ще спрат безсмислените си движения и ще припнат да търсят закрилата на петлите и от полята ще долетят уплашените писукания на хиляди уплашени от ястреба пилета. Тогава задната врата на къщата ще се отвори шумно и Реймънд ще се появи с пушка в ръце. Ястребът ще се вдигне още по-нависоко и ще се зарее нанякъде. Скупчените бели петънца ще се разпръснат и отново ще защъкат по зеленото.

Зелените квадрати бяха оградени един от друг, тъй че един да може да почива и да се възстановява, докато птиците вилнеят на друг. От хълма се виждаше белосаната къща на Реймънд, кацнала в края на една дъбрава. Около къщата растяха много цветя: невени, едри африкански златоцвети и космоси, високи колкото дървета; а зад къщата имаше розова градина, единствената в Небесните пасбища, която си заслужаваше името. В очите на местното население тази ферма бе образец.

Реймънд Банкс беше як мъж. Дебелите му къси ръце, широките рамене и бедра и масивните крака, дори коремът, който издуваше гащеризона му — всичко това му придаваше вид на изключително силен човек, годен да влачи, да бута, да вдига. Изложените на слънце части от тялото му имаха цвят на сурово телешко месо. Ръцете до лактите, вратът и лицето, особено пък ушите и носът бяха болезнено изгорели и се лющеха. Редичката му руса коса не бе успяла да опази дори черепа от почервеняване. Очите на Реймънд бяха нещо изключително, защото, докато косата и веждите му имаха сламеножълт цвят, който обикновено е съчетан със светлосини очи, неговите очи бяха черни като сажди. Дебелите му добродушни бърни нямаха нищо общо с клюнестия злодейски нос. Той и ушите му най-жестоко страдаха от слънцето. Едва ли имаше дни в годината, когато те да не са възпалени и олющени.

Реймънд Банкс беше на четиридесет и пет години и кипеше от жизненост. Той никога не говореше тихо, а почти крещеше и все се правеше на свиреп. Всяко нещо, дори най-обикновеното, го казваше така, сякаш е много смешно. Затова, отвореше ли си устата, хората започваха да се смеят. При коледните празненства в училището на Реймънд неизменно възлагаха ролята на дядо Коледа, защото имаше дебел глас и червено лице и защото много обичаше децата. Той ги гълчеше така свирепо, че те си умираха от смях. Дори и без червената мантия той винаги си оставаше нещо като дядо Коледа за децата. В начина, по който се боричкаше с тях, по който ги подмяташе и ги мачкотеше, имаше нещо много ласкаво и приятно. А понякога ставаше сериозен и им разказваше разни работи, които имаха въздействието на важни уроци.