Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— И така ми даваш време аз да се заема със същинското лечение.
— Корин…
Очите й блясват.
— Госпожа Уайът.
Въздъхвам.
— Госпожо Уайът — започвам, а следващите думи просто се появяват в главата ми и в същия миг устата ми ги произнася, — ела с нас!
Тя се стряска, сякаш я заплашвам.
— Моля?
— Не виждаш ли накъде вървят нещата? Жените отиват в затвора, там ги изтезават. Не разбираш ли, че положението изобщо няма да се подобри?
— Не, няма да се подобри, не и докато бомби избухват всеки ден — тя скръства ръце. — Мислиш си, че врагът ти е само един, така ли?
— Корин…
— Лечителката не може да отнема живот — продължава тя. Лечителката не отнема човешки живот никога. Клетвата ни е да не вредим никому.
— Бомбите винаги се залагат в напълно пусти постройки.
— Които обаче, в крайна сметка, не се оказват пусти — тя поклаща глава, лицето й изведнъж става тъжно, много по-тъжно от когато и да било. — Аз знам коя съм, Виола, дълбоко в душата си го знам. Аз лекувам болните, превързвам ранените. Това съм аз.
— Ако останем, рано или късно ще дойдат и ще ни отведат.
— Ако заминем, пациентките ще умрат — вече дори не говори гневно, което ме плаши още повече.
— А ако теб все пак те арестуват? — отвръщам с предизвикателен тон. — Кой ще ги лекува тогава?
— Надявах се, че ти ще поемеш тази задача.
Дишам дълбоко известно време.
— Не е толкова просто.
— За мен е съвсем просто.
— Корин, ако избягам, мога да се свържа с моите хора на корабите…
— И после? Ти каза, че те имат още пет месеца път до тук. Пет месеца са много време.
Обръщам се към шкафа с храната и продължавам да пъхам припаси в раницата.
— Трябва да опитам — казвам. — Трябва да се боря — извръщам се пак към Корин, раницата вече е пълна. — Такава съм аз — сещам се за Тод, който ме чака и сърцето ми се разтупква бързо-бързо. — Поне такава станах.
Корин ме гледа мълчаливо, а после изрича думите, които госпожа Койл ми каза веднъж:
— Ние самите сме решенията, които вземаме.
Трябва ми цяла секунда да разбера, че това означава „сбогом“.
— Защо се забави толкова? — пита Тод, докато гледа тревожно през прозореца.
— Всичко е наред — отвръщам. — Ще ти разправя по-късно.
— Взе ли храна?
Повдигам раницата.
— Предлагам отново да тръгнем по реката — казва той.
— Съгласна съм.
За миг той ме гледа странно и се мъчи да не се засмее.
— Ето ни отново на път.
А аз усещам как през мен преминава заряд и осъзнавам, че в каквато и опасност да се намираме, този заряд е щастието, Тод също го усеща, двамата си стискаме ръцете за кратко, после той стъпва на леглото, прехвърля крак през перваза и скача навън.
Подавам му раницата с храната, измъквам се, обувките ми тупват глухо върху засъхналата кал.
— Тод? — прошепвам.
— Да?
— Някой ми каза, че близо до града имало радиокула — продължавам. — Сигурно е заобиколена от войници, но мисля, че може би трябва да я намерим…
— Голяма метална кула? — прекъсва ме той. — По-висока от дърветата?
Примигвам.
— Сигурно — после очите ми се разтварят широко. — Знаеш ли къде е?
Той кима.
— Всеки ден минавам край нея.
— Сериозно?
— Сериозно — отвръща той и аз виждам кулата в Шума му, виждам пътя…
— Смятам, че вече е време да сложим край на всичко това — казва един глас от мрака.
Глас, който и двамата познаваме.
Кметът прави крачка от тъмнината и застава пред нас, зад гърба му изплуват цяла колона войници.
— Добър вечер и на двама ви — казва той.
После аз чувам как от съзнанието му излита къс бляскав, светкавичен Шум.
И Тод рухва на земята.
17
Тежък труд
Тод
Звук е, но в същото време не е звук, по-силно е от всеки друг звук на света, би ми пръснало тъпанчетата, ако го чувах с ушите си, но аз го чувам вътре в главата си и всичко наоколо става блестящо бяло, не е като да съм сляп, а сякаш съм глух, ням, вкочанен, а болката се надига отвътре, от дълбокото, от самия мене, няма част от съществото ми, която може да ме защити от нея, тя е жилещ, пламтящ удар, нанесен директно върху онова, което съм.