Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Той я чакаше да продължи. За своя изненада тя откри, че иска да продължи. С него беше лесно да разговаряш.
— Случи се в Конго — каза тихо. Вторачи се през прозореца в триъгълната кула на Радио Косово, в добре облечените млади косовари, които отиваха на неделна разходка в заобикалящия кулата парк. — Село, наречено Кибала. Бях там, когато една нощ пристигна банда на племето хуту. Това е голям минен басейн — много редки метали. Милициите се опитват да контролират търговията, за да се финансират.
Левин кимна.
— Както и да е. Бандата реши, че селяните не й плащат достатъчно. От ООН знаеха, че съществува опасност. Бяха изпратили батальон корейски миротворци, за да държат положението под контрол. Отидох в базата им и умолявах командира им да подсигури селото. Той направо ме отряза. След това ми каза да остана в базата — било прекалено опасно да бъда навън. — Чу се, че е започнала да говори по-високо, а гласът й трепереше от прилива на чувства. — Боже мили, та тия мъже бяха обучени и въоръжени до зъби. Бандитите бяха въоръжени само с мачете и кокаин. Миротворците можеха да ги изгонят от района за по-малко от пет минути. Вместо това оставиха селяните на съдбата им. Повечето бяха жени и деца — мъжете ги нямаше, защото бяха на работа в мините. Единственото, което можех да направя, е да слушам писъците.
— Нека отгатна — каза Левин. — Никой не е чувал за това.
— Някои хора казаха, че причината била икономическа. Както изглежда, металите от тази част на света се влагат в мобилни телефони. Може би корейците са имали заповед да не смущават доставките. — Тя вдигна рамене. — А може и да не е така. След като нещо стане факт, хората направо полудяват защо е било позволено да се случи. Но винаги има милион причини да не правиш нищо. Не е нужно да си корумпиран, страхлив или неспособен. Просто си оставаш в кревата и заключваш вратата. Щом веднъж го направиш, дори само един-единствен път…
— … вече е трудно да го преодолееш — довърши вместо нея Левин. — Знам, много е трудно.
— Как го правиш? — попита тя. — Как продължаваш? Има толкова много зло по света, че каквото и да правим, за да го отблъскваме, то продължава да настъпва. Не стига ли понякога и до теб?
Левин беше вторачил очи в пътя и не отговори.
— Хайде — настоя тя, — аз ти разказах моята история.
— Аз нямам история.
— Тогава тайната ти.
— Няма тайна. Предполагам, че просто… — Той отби, защото една линейка си пробиваше път към болницата. — Човек трябва да погребва мъртвите.
— За призраци ли говорим?
— Не като тези по Вси светии, увити в бели чаршафи. Но ако нещо съществува в съзнанието, значи го има, нали така?
Недоволен от отговора си, Левин се смръщи.
— Ако не погребем мъртвите, както трябва, с почит и достойнство, те стърчат наоколо и ни преследват. Провери в историята. Ние сме първата велика цивилизация, която не знае как да се оправя със своите мъртъвци. За нас това е само логистичен проблем — грижим се да не отнемат много място. Земята е ценна, нали? Обаче човекът не съществува само в своето собствено тяло. Останките ще те преследват, ако не ги погребеш както трябва.
Той се изсмя тихичко.
— Звуча така, сякаш са го правили с мен. С една дума: когато работиш с мъртвите, не се самозаблуждаваш, че работата някога ще свърши. Предполагам, че това е причината да продължавам.
Отделът „Изчезнали лица и криминологични изследвания“ се помещаваше в ниска кафява сграда — една от многото сред разпрострялата се на всички страни болница. Аби слезе от автомобила и се огледа наоколо. Старата й служба — ЕУЛЕКС, беше малко по-надолу по улицата зад няколко разпръснати дървета. Макар да беше неделя сутрин, пак се тревожеше, че е толкова близо. Мина група лекари в бели престилки и тя извърна глава. Левин видя, но нищо не каза.
Той я пусна да влезе и я поведе по стълбището надолу към мазето. Усети как в стомаха й се появи буца. Всичко й се струваше много познато: лющещата се боя, изхабените плочки, миризмата на никотин и дезинфектант, попила в стените. Дъхът й се учести, когато си спомни как се събуди в болницата в Подгорица. Някъде из дълбините на сградата се чуваше монотонното пиукане на монитор за сърдечна дейност, досадно като капеща чешма. Или въображението й играеше номера?
Ако нещо съществува в съзнанието, значи го има, нали така?
Левин отвори дебела стоманена врата. Отвътре изригна сладникавата като сироп миризма на формалдехид и едва не я задуши. ЕС беше платил за подновяването на помещението. Плочките бяха блестящо бели, а лампите на тавана болезнено ярки след сумрачния коридор. На стената редица метални врати като тези на фурните тихичко бръмчаха.