Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Имаш ли представа къде мога да го намеря?
— Доколкото знам, всички американци са в база „Бондстийл“ край Феризово. — Той виждаше какво й минава през главата. — Имаш ли жълт пропуск?
Жълтите пропуски осигуряваха достъп в базите на КФОР. Предполагаше се, че се дават само на служители на НАТО, но по някакъв начин Майкъл се беше сдобил с такъв. Отбиваше се в базите, купуваше цигари и алкохол от безмитните магазини. Това подхожда ли на митнически служител? — беше попитала тя. Той просто се изсмя.
— Съобщи ли на полицията за това? След като Майкъл беше убит?
— Показах им скелета, в случай че има нещо общо с убийството. Щом разбраха колко е стар, не искаха и да знаят за него. Казаха ми да го изпратя на отделението за студени досиета. Не споменах специалист Санчес, защото реших, че може да му навреди.
От миризмата в затвореното подземие на Аби започна да й се вие свят. Отчаяно се нуждаеше от въздух.
— Доктор Левин, благодаря ви много. Надявам се, че не съм ви създала неприятности.
— Всичко е наред. — Той свали гащеризона и го закачи на окачалката. — Гледай само да не се озовеш на моята маса. Въпросите, които задаваха полицаите, когато бяха тук…
— Какво искаш да кажеш?
— Може би не ти трябва да знаеш отговорите.
— Напротив.
— Знам. — Левин заключи папката в шкафа. — Трябва да надникнеш в очите си. Виждам го всеки ден.
— Какво имаш предвид?
— Погледът на човек, който преследва призраци.
С две ръце Левин избута ваната обратно в стоманения мавзолей и затвори с трясък вратата.
20.
Константинопол — април, 337 г.
Когато се връщам у дома, съобщението вече ме очаква. Тази нощ ела в двореца.
— Празненство по случай рождения ден на племенника на императора — обяснява ми икономът.
Не е ясно дали това е покана или заповед, но аз няма да откажа. Минало е много време, откакто съм участвал в дворцово тържество. Робите ми извадиха тогата от шкафа, където беше събирала прах, и прекараха целия следобед в търкане с тебешир, за да почистят петната. Отнема ни час в сгъване, подгъване и ругатни, докато си спомним как да я накараме да стои както трябва. Икономът ми подхвърля, че изглеждам великолепно, точно както някога. Казаното прозвучава тъжно.
Залата с деветнайсетте ложета се намира в дворцовия комплекс в сянката на Хиподрума, чиито горни редици се извисяват над нея. Съпоставката е подходяща и жестока. И двете сгради са дълги и високи с остър завой в края; и двете по свой начин са състезателни писти. Съревнованията в залата са по-малко публични, но по-жестоки; и двете са предпоставка за случайни смърти. Мраморните подове не попиват кръвта толкова добре, колкото пясъкът.
По-висока от човешки ръст статуя на Константин с тримата му синове се извисява от пиедестал при входа и гледа към залата. Между него и децата му има странно разстояние, сякаш дори те не смеят да го доближат. Трябва много внимателно да огледаш пиедестала, за да откриеш запълнените следи от петия чифт нозе, които са стояли на мрамора.
Под свода в началото на помещението Константин и полусестра му Константиана се излежават върху първото ложе като двойка египетски богове, извършили кръвосмешение. Невъзможно е да не видиш, че са заобиколени от призраци. Дори техният племенник, Цезар Далмаций, чийто рожден ден щяхме да празнуваме, стои настрана.
От горната част на помещението останалите осемнайсет ложета се редят покрай двете срещуположни стени като двете прави писти на Хиподрума. Това е мястото, където се решава надбягването: колкото по-близо си до императорската двойка, толкова си по-близо до победата. Константин не обича тези официални вечери: не му се нрави, че трябва откровено да подрежда хората по ранг. Чувствителното му сърце не понася разочарованието на гостите, когато се озоват до вратата, а прагматичният му разум разбираше ползата от несигурността. Стъпваш по-внимателно, когато не знаеш какво ти е положението.
Аз заемам определеното ми място — от лявата страна, втори след последния. Споделям ложето с мършав съдебен служител, който поглъща храната така, сякаш не е ял от цяла седмица, един сенатор от Витиния и един търговец на жито, който може да говори само в килограми. Слушам дрънкането му за вредителите в Египет и дали тазгодишното прииждане на Нил няма да пропадне, докато оглеждам останалите гости. Евсевий е тук — близо до входа на помещението, потънал в дълбок разговор с мъж, когото разпознавам като Флавий Урс, маршал от Константиновата полева армия. Питам се за какво толкова могат да разговарят епископ и войник.