Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Не сваляше очи от Свенсон, изражението й бе спокойно, развеселено. Той не разбираше какво става в стаята. От лявата му страна полковник Аспиш и госпожа Марчмур открито се опипваха под масата. Отдясно госпожица Пул ближеше ухото на доктор Лоренц; докторът дишаше тежко, хапеше долната си устна, стискаше чашата си толкова силно, че всеки момент щеше да я строши. Свенсон преглътна. Все пак му бяха позволили да влезе по някаква причина, нали?
— Познавате ме, мадам… както познавате и моя принц.
— Може би.
— Знаете ли къде е?
— Знам къде може да е.
— Ще ми кажете ли?
— Може би. Държите ли на него?
— Такъв е дългът ми.
Тя се усмихна.
— Докторе, боя се, че се налага да сте откровен.
Свенсон преглътна. Аспиш бе затворил очи, дишаше тежко. Госпожица Пул бе пъхнала два пръста в устата на Лоренц.
— Той е срам и позор — отвърна бързо Свенсон. — Бих платил да го набият до кръв.
— Така вече е по-добре. — Мадам Лакер-Сфорца се усмихна.
— Госпожо, не зная какви са намеренията ви…
— Просто ви предлагам размяна. Аз търся някого, вие също.
— Трябва да намеря принца веднага.
— Разбирам. А ако — след това — сте в положение да ми помогнете, ще е много мило.
Умът на Свенсон се бунтуваше срещу цялата ситуация — другите изглеждаха почти в несвяст, — но той не можеше да намери пряка причина да откаже. Погледна виолетовите й очи, разбра, че са съвсем непроницаеми, и преглътна.
— Кого искате да намерите?
Въздухът в лабораторията на Института бе остър от озон, горяща гума и някаква специфична миризма, която Свенсон не познаваше — кръстоска между сяра, сода и металическата миризма на засъхнала кръв. Принцът седеше отпуснат в голямо кресло, Крабе беше от едната му страна, а Франсис Сонк — от другата. В другия край на стаята стоеше граф Д’Орканч, с кожена престилка и кожени ръкавици, които покриваха ръцете му до лактите; зад него се виждаше полуотворена метална врата — дали току-що бяха вкарали Карл-Хорст оттам? Свенсон размаха револвера и измъкна принца, който бе достатъчно в съзнание, за да стане и да се запрепъва, но явно бе неспособен да говори или — за щастие на Свенсон — да протестира. А после докторът видя странния човек в червено, който му направи знак да върви. Изглежда, беше натрапник като него самия — носеше оръжие, но Свенсон нямаше време за губене. Стражите го последваха на двора, дори на улицата, където имаше късмет да намери карета. Чак когато се върнаха в дипломатическия комплекс, на ярката светлина на газовите лампи в стаята на принца — далеч от сумрачните коридори и тъмната карета — той видя кръглите изгаряния.
Не беше казал всичко това на Блах и Флаус — не им вярваше и много се радваше, че тръгват в града заедно, понеже и те не си вярваха един на друг. Мадам Лакер-Сфорца очевидно бе свързана с госпожа Марчмур, която се бе подложила на същия процес, който бе оставил белезите на принца. Тогава защо бяха позволили на Свенсон да прекъсне процедурата?
Свенсон тръсна глава и се насили да се върне към най-важния въпрос. Кой — кликата на Крабе или мадам Лакер-Сфорца — имаше причина (и средствата) незабелязано да измъкне — да отвлече принца? И къде?
И „Сен Роял“, и Институтът предлагаха идеално скривалище именно защото вече бяха претърсени. Освен това, ако го бе отвлякла кликата, принцът можеше да е навсякъде — Крабе и Сонк сигурно имаха стотици тайни местенца. Свенсон дори не можеше да се надява да открие принца сам. Трябваше да намери някого от тези хора и да го принуди да говори.
Вариантите се премятаха в ума му. Отхвърли Вандаариф — Блах и Флаус вече бяха при него; отхвърли и мадам Лакер-Сфорца. Наистина не вярваше, че ще може да се изправи срещу нея с насилие, както се боеше, че ще се наложи. Това оставяше Крабе, Сонк и граф Д’Орканч. Изостави и другите периферни лица — другата жена, Аспиш, Лоренц, помощника на Крабе. Всеки опит с тях щеше само да му отнеме време, а и нямаше представа къде да ги намери. Принцът обаче бе вечерял в домовете на Крабе, на графа и на Сонк и Свенсон съвестно бе запаметил програмата му и съответно адресите им.
Къщата на Харалд Крабе на площад „Хейдриън“ бе тъмна. Свенсон се качи по стълбите и потропа с чукчето на вратата. Нямаше отговор. Потропа отново. Нищо. Реши да опита през задния вход.