Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Горкичкият ми — заприказва успокоително мистър Уинкл. — Горкичкият ми, доброто ми конче!
Ала „доброто конче“ не се поддаваше на ласкателства: колкото повече мистър Уинкл се опитваше да го доближи, толкова повече то се дърпаше настрана; и въпреки всички примамки и придумки мистър Уинкл и конят все се въртяха и въртяха в кръг, цели десет минути, и накрая пак си останаха на същото разстояние един от друг, както в самото начало — неприятна работа при всякакви обстоятелства, особено пък на усамотен път, където отнийде не можеше да дойде помощ.
— Какво да правя? — извика мистър Уинкл, след като тази неприятна гоненица трая доста дълго време. — Какво да правя? Не мога да го възседна!
— Най-добре да го водите за юздата до следващата пътна бариера44 — отвърна мистър Пикуик от кабриолета.
— Но той не ще да тръгне! — изрева мистър Уинкл. — Моля ви, елате и го подръжте.
Мистър Пикуик бе самото олицетворение на доброта и човечност: той хвърли поводите върху гърба на своя кон, слезе от капрата, внимателно отби кабриолета до живия плет, да не би нещо да се зададе по пътя, и се върна няколко крачки назад, за да помогне на изпадналия в неволя другар. Мистър Тъпман и мистър Снодграс останаха в превозното средство.
Щом конят зърна мистър Пикуик да се приближава с файтонджийския камшик в ръка, той замени дотогавашното си въртеливо движение с отстъпателно, и то с такава решителност, щото мистър Уинкл, който още държеше края на юздите, захвана да се движи със скорост доста по-голяма от бърз ход в посоката, от която бяха току-що дошли. Мистър Пикуик се притече на помощ, но колкото по-бързо тичаше мистър Пикуик напред, толкова по-силно бягаше конят назад. Чифт нозе застъргаха юнашки земята, а риещи копита задигаха облаци прах. Най-сетне мистър Уинкл, чиито ръце едва-що не изхвръкнаха от ставите, чисто и просто изпусна юздите. Конят спря за миг, опули се, разтърси глава и като се обърна спокойно, побягна в тръс назад към Рочестър, оставяйки мистър Уинкл и мистър Пикуик да се гледат един друг, зяпнали от недоумение. Шум от трополящи наблизо колела привлече вниманието им. Те погледнаха нататък.
— Боже господи! — извика изтерзаният мистър Пикуик. — И другият кон се разлудува.
Това, уви, беше самата истина. Животното се бе стреснало от шума, а поводите бяха върху гърба му. Последиците могат да се отгатнат. То се втурна в галоп, кабриолетът на четири колела след него, а в кабриолета на четири колела бяха мистър Тъпман и мистър Снодграс. Възбудата не трая дълго. Мистър Тъпман се хвърли в храстите, мистър Снодграс последва примера му, конят блъсна кабриолета на четири колела о близкия дървен мост, раздели колелата от каруцата и капрата от сандъка, а накрая застана като прикован да се любува на опустошението, което бе причинил.
Първата грижа на двамата непрекатурени приятели бе да измъкнат своите злощастни другари от трънливото им ложе; това дело им донесе безмерно облекчение, когато установиха, че и двамата бяха останали невредими, единствено бяха поиздраскани от къпиновите бодли и дрехите им бяха разкъсани тук-таме. Следващата неотложна задача бе да разпрегнат коня. Това сложно дело биде осъществено и дружината тръгна бавно по пътя, водейки коня по средата, а кабриолетът биде изоставен на собствената си съдба.
Едночасов ход доведе пътниците до малка кръчма край друма; пред нея — два бряста, корито за водопой и стълб с пътепоказател; отзад се виждаха две-три криви купи сено, отстрани някаква зеленчукова градина, а прогнили навеси и порутени бараки в невероятен безпорядък надничаха една през друга. Червенокос мъж работеше в градината. Към него именно мистър Пикуик се провикна енергично:
— Хей, вие там!
Червенокосият се изправи, засенчи очи с ръка и отправи продължителен студен поглед към мистър Пикуик и неговите другари.
— Хей, вие там! — повтори мистър Пикуик.
— Ъ-хъ! — беше ответът на червенокосия.
— Колко има оттук до Дингли Дел?
— Седем мили и повечко.
— Добър ли е пътят?
— Не струва.
44
Място, където пътниците трябвало да плащат такса за използуване на пътя.