Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
След този кратък отговор и задоволявайки любопитството си с още един недружелюбен поглед, червенокосият отново се залови за работа.
— Искаме да оставим този кон тук — поде мистър Пикуик, — мисля, че може, нали?
— Искате да оставите коня тук, а? — каза червенокосият и се опря на мотиката си.
— Естествено — отвърна мистър Пикуик, стигнал вече градинската ограда, като водеше коня след себе си.
— Хей, мисис! — ревна червенокосият и изскочи от градината, без да изпуша из очи коня. — Мисис!
Висока, кокалеста жена, плоска от горе до долу, в груба синя дреха, с талия един-два инча под мишниците, се отзова на този вик.
— Може ли да оставим този кон тука, добра ми госпожо? — рече мистър Тъпман с най-прелъстителен тон и пристъпи напред.
Жената хвърли продължителен навъсен поглед към цялата дружина; червенокосият й пошепна нещо на ухото.
— Не — отвърна жената, след като премисли малко. — От туй ме е страх.
— Страх? — възкликна мистър Пикуик. — Та от какво се страхува тази жена?
— Миналия път си взех такваз беля — рече жената, като си влизаше в къщата. — Не ща и да чуя за таквиз.
— Не съм срещал по-странно нещо в живота си — заяви смаяният мистър Пикуик.
— Аз… аз в същност смятам — зашепна мистър Уинкл на събралите се около него приятели, — те мислят, че сме се снабдили с този кон по някакъв нечестен начин.
— Какво-о! — изкрещя мистър Пикуик в изблик на бурно негодувание. Мистър Уинкл скромничко повтори своето предположение.
— Хей, приятелю! — викна ядосаният мистър Пикуик. — Мислиш, че сме откраднали този кон, така ли?
— Откраднали сте го я — ухили се червенокосият, като разтегли устни от единия си звукоприемателен орган до другия. След това той влезе в къщата и тръшна вратата подире си.
— Сякаш е сън — вълнуваше се мистър Пикуик, — отвратителен сън. Как може! Да вървиш цял ден с този проклет кон и да не можеш да се отървеш от него!
Отчаяните пикуикисти тръгнаха унили, а по петите бавно ги следваше високото четириного, към което те всички изпитваха безкрайна неприязън.
Беше късно следобед, когато четиримата приятели и техният четирикрак другар свърнаха по пътя, водещ към Манър Фарм: но дори и сега, вече тъй близко до крайната цел, удоволствието, което иначе биха изпитали, беше чувствително помрачено от съзнанието за странния им външен вид и глупавото им положение. Изпокъсани дрехи, изподраскани лица, изпрашени обувки, изнурен вид и на всичко отгоре — конят! О, как проклинаше мистър Пикуик този кон! Колко пъти през този ден бе хвърлял към благородното животно погледи, пълни с омраза и жажда за мъст; и неведнъж бе пресмятал вероятния размер на обезщетението, дължимо, в случай че му прережеше гърлото; сега изкушението да го унищожи или прогони да скита по света го обхвана с десеторна сила. Той бе изтръгнат от черните си помисли от внезапната поява на двама души край един завой на пътя. Това бяха мистър Уордл и неговият верен помощник, шишкавото момче.
— Ей, къде се изгубихте? — запита гостоприемният възрастен джентълмен. — Зачакал съм ви от сутринта. Я, ама вие изглеждате доста уморени. Какво? Драскотини. Надявам се, няма нищо страшно, а? Е, много се радвам, че сте живи и здрави. Много. Трябва да сте се прекатурили, а? Няма нищо. Често се случва по тия места. Джо! Пак е заспал! Джо, вземи коня от този джентълмен и го закарай в обора.
Шишкото пое коня и се затътри тежко подир тях; а възрастният джентълмен съвсем непринудено изказваше съчувствието си към гостите за тази част от техните приключения, която те счетоха за необходимо да му разкажат, и ги поведе към кухнята.
— Тук ще ви пооправим — говореше възрастният джентълмен, — а после ще ви представя в гостната. Ема, донеси вишновка; а ти, Джейн, игла и конец. Кърпи и вода, Мери. Хайде, момичета, хайде, чевръсто! — Три-четири напети девойки веднага се пръснаха да търсят поръчаните им различни предмети, а двама широколики мъжаги скочиха от местата си край огнището (защото, макар и да бе майска вечер, тяхната привързаност към горящите пънове изглеждаше тъй сърдечна, сякаш бе Коледа), мушнаха се в някакви тъмни кътове, отгдето бързо измъкнаха шише с вакса и към половин дузина четки.
— Хайде, чевръсто! — повтори възрастният джентълмен; но това подканване се оказа съвсем излишно, тъй като едно от момичетата вече наливаше вишновка; друго донесе кърпи, а един от мъжете сграбчи тъй неочаквано мистър Пикуик за крака, че едва не го накара да загуби равновесие, и тъй усърдно зачетка чепика му, че мазолите му взеха да парят; другият пък почистваше мистър Уинкл с тежка четка за дрехи и по време на това си предприятие издаваше някакъв свистящ звук, също както правят по навик ратаите, когато трият някой кон.