Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Малкият човек кимна и показа зъбите си; но въпреки това не изглеждаше напълно убеден, че подобно решение му се харесва.

— Ще вървим заедно — повтори Лание. — Ще видиш колко скоро ще ги накарам да признаят, че съм благородник, и ти ще имаш полза от това. Разбрахме ли се? Единни сме, нали?

— О, разбира се, разбира се! — откликна дребният човечец.

— В такъв случай ще чуеш, преди да легна — само с шест думи, защото ми се спи, — как стана тъй, че аз стоя пред тебе, аз, Лание. Не забравяй това. Не другото!

— Altro, altro! Не Ри… — Но преди да довърши името, другарят му пъхна ръка под брадата и грубо му затвори устата.

— Проклятие! Какво правиш? Нима искаш да се навалят върху ми и да ме пребият с камъни? Нима ти искаш да те съборят и пребият с камъни? И ти ще пострадаш. Да не си мислиш, че ще погнат мене, а ще оставят приятелчето от килията ми? Не си въобразявай!

По изражението му, когато свали ръка от челюстта на своя приятел, неговият приятел разбра, че ако нещата стигнат наистина до поваляне и пребиване с камъни, monsieur Лание ще направи всичко възможно и той самият да си получи своето. Той си припомни какъв космополитен благородник е monsieur Лание и колко е безогледен.

— Аз съм човек дълбоко онеправдан от обществото, след като се разделихме с тебе — заяви Лание. — Ти знаеш, че съм чувствителен и смел и че по природа съм властен. А как се отнесе обществото към тези мои качества? Освиркваха ме по улиците. Вървях по тях, охраняван срещу мъжете и най-вече срещу жените, които налитаха върху ми с първото оръжие, попаднало им подръка. Лежах в тъмницата, за да се предпазя, а убежището ми бе държано в тайна, за да не ме измъкнат и пребият с хиляди юмруци. Изведоха ме от Марсилия в нощна доба и дълго пътувах в каруцата, завит в слама. Опасно беше да приближавам до дома си; и с някаква просяшка лепта в джоба оттогава до днес се трепя в кал и дъжд, докато окуцях — погледни ми краката! Ето как ме унизи мен обществото — мен, човек с качествата, които споменах, а и ти вече знаеш. Но обществото ще ми плати за това!

Всичко това той изрече в ухото на събеседника си и с ръка, сложена на устата.

— Та дори и тук — продължи той по същия начин, — дори и в тази долнопробна кръчма обществото не ме оставя на мира. Мадам ме очерня и нейните клиенти ме очернят. Кого? — Мен, един благородник, с обноски и маниери, каквито не са и сънували! Но злините, с които обществото ме затрупва, се съхраняват в тази гръд.

На всичко това Джон Баптист, който слушаше внимателно шептящия дрезгав глас, отвръщаше от време на време с: „Така, така!“, като отмяташе глава и притваряше очи, сякаш чуваше най-справедливото и искрено обвинение срещу обществото.

— Сложи обущата ми там — продължи Лание. — Закачи наметката ми да съхне до вратата. Вземи ми шапката. — Оня изпълняваше поред всяко нареждане. — А това пък е леглото, което обществото ми отрежда, нали? Ха! Отлично!

Когато се изтегна върху него с парцалива кърпа, превързана през проклетата глава, и само проклетата глава остана да се подава над завивката, Джон Баптист ясно си представи онова, което за малко не се бе случило, за да попречи на мустака да се вирва нагоре, както ставаше сега, и на носа да ляга върху него, както се случваше сега.