Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Тя не знаеше, защото никой не знаеше, Обо — отбеляза Агайла.
Той се изплю над водата.
— Аз си тръгвам. Не можем да спрем това.
Тя му хвърли ядосан поглед.
— Непременно. Бягай обратно в кулата си. И двамата знаем, че поне нея ще можеш да опазиш. Но какво ще стане с острова? Нима искаш да живееш на една безлюдна скала, обсадена от Ездачите?
Той подсмръкна.
— Може да има и своите добри страни.
Агайла поклати невярващо глава.
— Не прави това. Пуснал си котва тук, в твоята кула, а тя се намира на този остров. Трябва да се биеш. Нямаш избор.
Устата на Обо се сви, сякаш бе вкусил нещо противно. Повдигна брадичката си и кимна към южното небе.
— И без това не можем да спечелим. Двамата с теб не сме достатъчни.
— Знам. Затова помолих трети.
— Какво? — изрева Обо и се извъртя към нея. — Как смееш! Кой? Кой си помолила? Кой идва? Нали не е онзи ненормалник?
— Не, разбира се. Не него. Той и без това е избрал друга пътека. Не, някой друг е.
— Това не ми харесва.
— Знаех, че няма да ти хареса — въздъхна Агайла. — Междувременно трябва да се бием.
— Ако не харесам този, когото си помолила, ще си тръгна. Кълна се.
— Добре, Обо.
Агайла се олюля, сякаш подета от внезапен напън на вятъра. Направи стъпка назад, за да възстанови равновесието си под напора на тази могъща невидима сила. След това посегна назад към един висок камък, облегна се на него и разтри челото си.
— Богове. Никога не бях усещала нещо толкова силно.
Обо кимна и отново скръсти ръце.
— Целенасочени копелета, а?
Темпър отвори очи и се озова при обсадата на Ю’Гатан. Това бе старият му кошмар. Този, който преживяваше отново и отново, в сънища и когато беше буден. Но не се бе връщал тук от много време и това, че отново го бе направил, не говореше добре за състоянието му.
Чу пляскане и плющене на плат, развят на непреклонния вятър, както и рязък глас, който лаеше заповеди някъде наблизо. Въздухът вонеше на изгорена кожа и разложена плът. Съмненията и смущенията му се изпариха като водата в съд, оставен под врящото слънце на Седемте Града. Стегнати редици малазански наборници стояха с гръб към него и гледаха към плоско поле, прежулено от навявания пясък. Равнината бе осеяна с тела, както и с копия и пики, стърчащи под ужасяващи ъгли. През гъстия прах прозираха сиво-кафявите стени на първия ескарп от четирите нива на древните развалини. На Темпър му се струваше, че укрепленията не изглеждат по-солидни от обикновени отбранителни насипи. Нащърбените зъбери на Таласките планини хвърляха могъщата си сянка над северния хоризонт.
Знамена плющяха на силния вятър. Отекваха заповеди, изкривени от воплите на вихъра. Войници маршируваха. Темпър присви очи и се взря през прахта, бутна шлема си назад и изкашля малко пясък. Някой тупна манерка в люспите на ризницата му. Темпър я взе и кимна на брадатия и тежко въоръжен мъж до себе си.
— Благодаря, Пойнт.
— Какво, в името на Бърн, правим в тази забравена от боговете пустош? — изграчи Пойнт недоволно и надяна шлема си — желязно гърне с предпазители за скулите, които бяха направени така, че да приличат на челюстите на ревящ лъв.
Темпър не отвърна. Нямаше какво да каже. Пойнт се оплакваше от всичко — просто бе такъв. Грал, Дебрал и Трегин от Ю’Гатанската гвардия яздеха между редиците и крещяха люти обиди към врага, дрезгави и неразбираеми от това разстояние; като блъскаха гневно мечовете си в кръглите си бронзови щитове. Темпър се обърна и погледна накъдрените от вятъра бели стени на командирската палатка.
— Казва, че била последната.
Пойнт изсумтя.
— Не и в тази страна на плъхове. Винаги ще има още една битка, а след нея още една и още една. Тези хора никога няма да приемат истината.
Темпър гледаше плющящия плат, пехотинците, които стояха на стража пред входа и четиримата телохранители, чакащи до тях.
— Може би си прав. Но той казва, че това ще бъде неговата последна.
Пойнт го изгледа, а очите му се присвиха в сянката на шлема.
— И ти му вярваш? Той винаги казва това.
— Не знам. Онзи блуржански свещеник, Ланеш — чувал си нещата, които бръщолеви.
Пойнт се удари по бедрото с дръжката на меча.
— Това прасе. Просто завижда за това, че Дасем е по-близо до Гуглата, отколкото той някога ще бъде. Ферул казва, че трябва да го изкормим. И аз веднъж да съм съгласен с кръвожадното копеле.