Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Виждам лед — изрече тя с благоговение.
— Наистина ли?
Артан обърна свитъка към себе си. Той се превърна в пепел в ръцете му, след което мъжът ги събра в жест, който смути Киска; беше виждала десетки окаяни улични фокусници да правят същия трик.
— Е? Какво е твоето съобщение? — попита той.
Киска го зяпна.
— Това не беше ли…
Веждата на Артан подскочи и Киска осъзна, че беше права: устата му си остана хоризонтална цепка.
— Не — рече той. — Това бе нейното съобщение. Не твоето.
— Познаваш я?
— Срещали сме се. Няколко пъти… преди много време.
— Наистина? Е, съобщението ми е за Олег.
Този път и двете му вежди подскочиха.
— Знаеш името му?
— Той ми го каза.
— Разбирам. Продължавай.
— Аз, ами, проследих те до срещата ти с него.
Артан погледна над рамото й към Хатар. Какво имаше в погледа му? Мрачен укор? Обвинение? Мъжът зад Киска изсумтя.
Тя продължи.
— След като ти си тръгна, Олег бе убит от мъж, облечен в сива роба.
Артан стисна устни, а тъмните му очи се присвиха.
— Тогава как ти е казал името си?
— А. Ами, виждаш ли, аз почаках малко, след което отидох в градината и го видях.
— И той ти е проговорил?
— Да.
Артан въздъхна.
— Лунната сянка. Разбира се. Какво ти каза?
Киска се намръщи.
— Ами, наговори ми куп странни и безсмислени неща. И думите му — не знам какво означават. Както и да е, Олег ми каза, че съобщението му е лично за теб.
Артан трепна, изненадан.
— Споменал ме е по име?
— Не. Каза, че е за мъжа, който е бил с него току-що. И той… ами, нарече те безотговорен идиот.
Артан позволи на устните си да се извият леко нагоре в нещо, което можеше да се нарече и студена усмивка. Докосна крайчеца на устата си с пръст.
— Продължавай.
— Каза ми че, ами… че сега, когато е мъртъв, вижда съвсем ясно, че е бил прав през цялото време.
— Едно неопровержимо гледище — сухо отбеляза Артан.
Киска продължи:
— Каза, че Келан…
Нещо я перна по тила.
— Хатар!
Киска примигна. Очите й се бяха напълнили със сълзи.
— Моите извинения — рече Артан. — Трябваше да ти кажа. Не произнасяме името му.
— Очевидно. Е, това, което се опитвах да ти кажа е, че според него, имам предвид Олег, само глупаците мислят, че той се завръща заради имперския трон.
Погледът на Артан отново се плъзна над рамото й към Хатар.
— А тогава за какво се завръща?
— За различен трон. За Трона на Сянка.
Артан стисна устни — заученото изражение на човек, който цял живот бе прикривал истинските си мисли.
— Съжалявам. Но всички тези неща съм ги чувал от устата на Олег и преди.
Той се изправи и изтупа панталоните си.
— Всичко това е вярно!
— Съжалявам, Киска, но няма как да знаеш това.
— Знам, защото някой друг го потвърди.
Артан я погледна. Изражението му не се промени, но Киска бе сигурна, че беше събудила любопитството му.
— Кой го е потвърдил?
— Докато бях в града, нещо ме отнесе — Промяна, която ме запрати в Сянката. Там срещнах някого. Древно създание, което приличаше на ходещ труп или по-скоро на мъртъв имасски воин. Представи се като Еджуокър. Каза ми, че много хора са се опитвали да завземат Трона на Сянка.
Киска зачака реакцията на Артан, но изглежда тази информация не му говореше нищо.
— И той каза ли, че… императорът… ще го завземе?
— Ами, не. Но не се изненада. Той…
Изведнъж Киска посърна. Проклятие! Спомни си, че тя бе казала на него!
— Съжалявам. Имам нужда от повече доказателства.
Артан бе прав, разбира се. Това бяха просто брътвежите на човек, който бе признал, че мрази Келанвед. Киска се почувства като истинска глупачка заради това, че му бе повярвала.
— Трябва да тръгваме.
— Чакай! Той каза, че по време на това Свързване пътеките между селенията са станали достъпни.
Артан кимна.
— Да. Но това не беше причината за спора ни. Аз признавам, че може да е прав, поне на теория.