Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
От развълнуваните води се подаде нова канара от лед. Тази бе най-малката във флотилията. Ездачите я наобиколиха и започнаха да я насочват напред. Рибарят продължи да гребе без да я забелязва, превит над греблата, изцяло съсредоточен върху работата си и върху песента, която пееше. Айсбергът се приближи още. В сърцевината му имаше тъмна форма.
В мига, в който от най-издадения хребет на айсберга изригна пара, Ездачите се гмурнаха под заледената повърхност на водата. Потоци рукнаха надолу по раменете на грамадата, докато буреносният вятър отнасяше струйките леден дим, които се точеха от носа й. Когато едно огромно яркозелено парче лед се откъсна от гръдта на айсберга, то цопна във водата и вдигна висок фонтан от пръски, които вятърът отнесе на север. Сега от сърцето на ледената грамада се подаваше дървен нос на кораб. От него се стичаше вода, която вдигаше облаци пара във въздуха. Скован в планина от лед, корабът напредваше към малката лодка.
Рибарят, обърнал гръб на бушуващия вятър, продължи да гребе, когато айсбергът, затворил „Сънят на Рени“ в крипта от лед, се разтроши на късове и плъзна по вълните. Продължи да пее и когато носът на кораба надвисна над него. Все така дърпаше греблата, когато лодката бе разбита на парчета и светещият мангал изгасна в експлозия от пара, повлечен надолу под вълните. „Сънят на Рени“ продължи напред, килнат на една страна, докато дъските му се къртеха и трошаха. Уцелен странично от огромна вълна, корабът се завъртя още, поколеба се за миг, след което се срина в морето. Сред отломките проблесна гребло, което вече бе сковано от лед. Ездачите на Бури минаха покрай крушението. Някои вдигнаха ледените пики над главите си и ги спуснаха, насочени на север. На хоризонта от облаци и развълнувано море, проблясък на светкавица разкри едно тъмно петно суша.
Дълги пенести вълни се забиваха в южния бряг, погнати от ледения вятър. Жена с развети дълги черни коси и червени поли бавно си проправяше път към каменистия бряг. Държеше плетен шал, обвит около раменете й и вървеше по пътека, която водеше до колиба от чимове и плавей точно над брега. Тя отвори дървената врата и надникна в тъмнината. Вътре седеше жена, напълно неподвижна, обърната с лице към вратата. В скута й лежеше забравена плетка. Ярко белите й очи светеха в мрака.
Жената на прага потрепери.
— Аз съм, Агайла.
Дъхът й увисна в смразения въздух в колибата. Тя пристъпи напред, а под обувките й изхрущя скреж. Ледени висулки проблясваха по черните цепеници в огнището. Скреж покриваше устните и очите на седящата жена.
Агайла посегна да вземе плетката, но вълната се строши на парчета.
На малкото лунна светлина, проникваща през развилнелите се облаци, Агайла вървеше по края на брега, стъпвайки върху плавей и стари дъски, довлечени от високите вълни. От мъртвите риби и водорасли, които най-отскоро лежаха захвърлени на пясъка, се издигаше пара. Тя гледаше на юг, към хоризонта от облаци и море, където над разпенените вълни проблясваха изумрудени и сини цветове. Маршрутът й я изведе на място, където една висока скала бе надвиснала над крайбрежната ивица. Там стоеше друга фигура — старец, облечен в безформена кафява роба, плешив, с изключение на един кичур дълга бяла коса, която се вееше на вятъра. Той се мръщеше със скръстени ръце, загледан на юг.
— Някога виждала ли такова нещо, Агайла? — попита той без да се обръща, когато тя се приближи. Думите му я достигнаха лесно, въпреки воплите на вятъра.
С поли, събрани в едната ръка, Агайла започна да се катери нагоре по камъните.
— Гледката не е била такава от първите нападения, Обо.
Тя застана до него и се загърна с шала.
Той изсумтя и се намръщи още повече.
— А рибарят? — попита Обо и едната му вежда подскочи.
— Надвит. Бил е сам. Те знаеха колко сме беззащитни. Усещаха го.
— Тази глупачка Въслата, да се опита да обяви магьосничеството извън закона. Защо първо не се е запитала каква е причината този остров да е такъв развъдник на таланти? Вятърни свирачи, морски врачки, восъчни вещици, гадатели по Драконовата колода. Имаме всичко. Ездачите не смееха да се приближат на повече от хиляда левги.