Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Той я спря с жест.
— Може ли?
— Да.
Носеше черни кожени ръкавици, пръстите му бяха дълги и тънки.
— Не! — излая един от телохранителите му, дръпна я назад за яката и започна да рови в ризата й. Ръката му перна зърното на малката й гърда. Киска се усмихна с надеждата да го смути, но очите му останаха напълно безизразни.
— Хатар… — промърмори мишената й с укор в гласа.
Тя се взря в очите му.
— Да, Хатар.
Той откри свитъка, бутна я на земята и затисна рамото й с коляно. Тежестта му изпразни дробовете й от въздух. Свитъкът изпращя, когато мъжът го разкъса.
— Хатар — въздъхна мишената й, — ти не можеш да четеш.
Хатар изсумтя нещо нечленоразделно.
— Остави я да се вдигне.
С голяма неохота, той дръпна коляното си. Киска си пое дълбоко дъх и се разкашля от прахта и мръсотията. Хълбокът я болеше, притиснат в назъбените камъни.
— Ще говоря с нея.
— А?
— Вдигни я.
— Господарю…
Тишина. Киска зачака. Какво? Някакъв поглед от Господаря? Може би някакъв жест? Хатар коленичи пред нея. Допря ужасно на вид, криво острие в бузата й. С другата си ръка грабна кичур от косата й. Приближи белязаното си, лешниково кафяво лице до нейното.
— Ти и Господарят ми ще разговаряте — прошепна той. — Но тази кама — мъжът я раздвижи пред очите й, — ако помръднеш, тя ще промуши сърцето ти през гърба преди още да усетиш как се докосва до красивата ти мека кожа. Разбираш ли ме?
Тя кимна, а очите й бяха станали големи като паници.
Хатар й кимна в отговор. Вдигна я и я обърна. Господарят му държеше свитъка в ръка и потропваше по него с пръст. Устните му бяха съвсем леко извити надолу.
— Извинения за Хатар. Възприема задълженията си много сериозно.
Киска почти кимна, но се спря.
— Да. Несъмнено.
Мъжът въздъхна и разтърка очите си с пръсти.
— Как се казва леля ти? — попита той изведнъж.
— Агайла.
— Какво прави тя в Края на Зимата — или Отстъплението на Ездачите, както понякога наричате този период тук.
Киска го зяпна. Правилно ли бе чула? Краят на Зимата? Почти сви рамене, но усети бодване в гърба и остана изпъчена.
— А, да. Тя… съвещава се с Драконовата колода за идващата година.
— Да. Много го правят. И?
Изпитваше я. Очевидно се опитваше да прецени доколко казваше истината. Защо Края на Зимата? Какво беше толкова… изведнъж си спомни. Една вечер бе слязла долу и бе видяла, че Агайла не спи. Леля й бе седяла будна цялата нощ, от полунощната камбана до пукването на зората. Свистенето на совалката. Тракането и хлопането започна. Тъчеше. Цяла нощ. Киска облиза пресъхналите си устни.
— Тъче.
Мишената й кимна.
— И какво е твоето име?
— Киска.
Веждата му подскочи.
— Истинското ти име?
— Какво?
Той зачака търпеливо отговора й. Киска почувства как Хатар зад гърба й се приготвя да нанесе смъртоносния си удар.
— Кискаша Силамон Тенеш.
Той отново кимна.
— Много добре, Киска. Можеш да ме наричаш… Артан.
— Артан? Това не е истинското ти име.
— Не. Не е.
— А! Виждам.
Киска реши да не настоява да й каже истинското си име, защото знаеше, че нямаше да го направи.
Артан разви свитъка. Трепна едва забележимо, най-вероятно от изненада. Киска си помисли, че каквото и да бе прочел, трябва да е било много шокиращо, за да разчупи желязната му фасада. Той издиша със свистене и отново започна да потропва по свитъка с пръст.
— Пише ли как наблюдавах срещата ти? — попита тя.
Артан не отвърна. На Киска й се струваше, че погледът му бе вперен в безкрая, но в същото време бе обърнат навътре в размисъл.
— Артан?
Той примигна и отново разтърка древните си, изморени очи. Изведнъж я зяпна, сякаш го бе осенила нова мисъл.
— Не. Това не е съобщението.
— Тогава какво пише?
Той обърна свитъка към нея.
— Това означава ли нещо за теб?
На пергамента не бе изписано нищо. Вместо това върху него набързо бе надраскан един правоъгълник. В него бе нарисувана стилизирана фигура. Киска не можеше да познае какво изобразяваше тя. Воин на кон? Плуващ човек?
С раздразнено любопитство, тя се взря по-отблизо. Видя синьо. Видя ярки опалесцентни цветове. Бронирани плочи, които блестяха, гладки като вътрешността на черупки. И лед, чилѐ от вледенени люспи.