Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Е, Олег каза, че по време на преосъществяването ще се отвори най-добрата възможност за… ъъъ… за погребване. Това била най-добрата възможност той да бъде хванат в капан и тогава ти трябвало да действаш — Киска се намръщи. — Знаеш ли какво означава това?
Артан въздъхна.
— Това е магьосническа теория. Негови собствени проучвания. Аз самият не съм много сигурен, че е прав. Това всичко ли беше?
— Не. Има още едно нещо.
— Да?
— Ами… това последното ми звучи малко глупаво.
— Само тази последна част?
Киска се засмя нервно.
— Е, да. Той каза, че не трябва да се подвеждаш по това как изглеждат нещата отвън, защото той е планирал да изгуби всичко, за да спечели всичко. И че неговото поражение ще гарантира победата му.
Артан потърка хлътналите си очи с палец. Киска се зачуди дали този жест бе навик, за който мъжът дори не подозираше.
— Горкият стар Олег — въздъхна Артан. — Шикалкави до последно. Благодаря ти, Киска. Ще взема тези пророчества под внимание.
— Но аз идвам с теб, нали?
— Богове, не.
— Какво?
— Хатар, вържи я по-здраво.
— Веднага.
— Чакайте…
Хатар напъха парцал в устата й и го стегна здраво. След това телохранителят завърза ръцете й за тялото, бутна я на земята и омота краката й.
Артан спря пред отвора на пещерата и рече през рамо:
— Сбогом. Поздрави леля си от мен.
Киска го прокле през парцала. Хатар се надвеси над нея. Разгледа това, което бе сътворил с въжетата. Бяха сами в пещерата.
Той коленичи до нея, извади коженото си кепе и го надяна върху дългата си, мазна коса.
— Ако те бива поне малко, ще се измъкнеш от тези въжета. Ако го направиш, не тръгвай по следите ни. Ако те открия отново, ще оскубя перата ти, малка птицо. Разбираш ли?
Тя го прокле да бъде запратен в най-отдалечената пътека на Гуглата. Той се изсмя, най-вероятно на жалката картинка, която Киска представляваше, след което излезе. Тя остана сама.
Няколко минути Киска лежеше неподвижно и се ослушваше, за да е сигурна, че Хатар не я наблюдава от входа на пещерата. След това заключи, че се държи като глупачка, защото той не би стоял тук, когато господарят му го няма и започна да извива и усуква тялото и ръцете си. Най-накрая успя да вклини палеца си под точно определен ъгъл между два камъка. След това натисна. Палецът се изкълчи с познатото изпукване. Гризна я остра болка, която бързо отшумя. Използвайки ръбовете на камъните и дори самите стени, тя успя постепенно да смъкне въжетата от китките до пръстите си. Останалото бе лесно.
След като развърза въжетата, стягащи краката й, Киска се изправи, напълно свободна. Беше постигнала това за много по-малко време, отколкото си бе мислил Хатар — беше сигурна в това. Сега след тях! Щеше да тръгне по следите им, разбира се. Дори щеше да ги изпревари! Щеше да им покаже на какво бе способна. Никой не можеше да я остави вързана като прасенце на банкет.
Щеше да се изкачи на Крепостния път и оттам да проникне в Твърдината. Щеше сама да изкатери стената, ако трябваше. Точно както бе направила преди няколко години, просто за да си докаже, че може. Но тогава в мислите й просветна предупреждението на леля Агайла: не влизай в Твърдината! Но Артан щеше да е там. И освен това, ако тази нощ наистина се случваха велики неща и над малкия им град наистина се бяха съсредоточили велики сили, никой нямаше да й обърне внимание.
Четвърта глава
Стари врагове, стари приятели
Един самотен оранжев въглен се мержелееше в черния мразовит вихър, кипнал в сърцето на океана. Той подскачаше и се издигаше с всяко загребване на греблата на рибаря, които пращяха и цепеха леда, сковал водата. Ездачите обикаляха лодката от разстояние, хвърляха се напред и спираха, стрелкаха се към съда и се гмуркаха под водата. Ледените копия, хвърлени по лодката, неизменно избухваха в облаци от мъгла. Рибарят продължаваше да си тананика, въпреки че устните му бяха замръзнали за зъбите.
Един Ездач се осмели да навлезе в кръга от спокойно море, заобикалящ лодката. Роденото във вълните същество се приближи съвсем близо, но изведнъж изкрещя и започна да се тупа по ръцете, защото бронята му от блестящи перли бе започнала да се топи. Ездачът бързо се гмурна под врящата повърхност на морето. Далече от тук, сред белите вълни и плаващите кори от лед, петима Ездачи, облечени в тъмно сини роби, наблюдаваха случващото се и разговаряха. Те държаха жезли от аметист, притиснати към гърдите им. Излъчваха студ така, както слънцето излъчва горещина. Пришпориха жребците си от разпенени вълни и се разпръснаха. Един насочи жезъла си на юг.