Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Това е моята приятелка Лесли — казах с копнеж. — Снимката е от миналата седмица. Виждате ли, там отзад, това е „Мерилбоун“, а това там е „Аведа“. Майка ми винаги си купува лака за коса оттам. — Изведнъж почувствах ужасна носталгия. — А това тук е част от такси. Нещо като карета, но се движи без коне...
— Какво искате за тази магическа кутийка? Ще платя всяка цена, всяка!
— Хм, не, наистина, не е за продан. Трябва ми. — С извинителен жест затворих магическата кутийка — ъъъ, телефона — и отново го пуснах в скривалището му в корсета.
Точно навреме, защото вратата се отвори и графът и Гидиън се върнаха — графът, усмихвайки се развеселено, докато Гидиън бе по-скоро сериозен. Сега и Ракоци стана от стола си.
Гидиън ми отправи изучаващ поглед, на който аз предизвикателно отвърнах. Да не би да си е мислел, че докато го няма ще избягам? Не че не го заслужаваше. В крайна сметка той настояваше да стоя винаги до него, за да може при първа възможност да ме стави сама.
— Е, лорд Бромптън, ще ви хареса ли да живеете в двайсет и първи век? — попита графът.
— Със сигурност! Какви невероятни хрумвания имате само — каза лордът и плесна с ръце. — Беше наистина много забавно.
— Знаех, че ще ви хареса. Но спокойно можехте да предложите на бедното дете да седне.
— О, направих го. Но тя предпочете да остане права. — Лордът свойски се наведе напред. — Наистина бих искал да откупя сребърното ковчеже, скъпи графе.
— Сребърното ковчеже?
— За съжаление сега трябва да се сбогуваме — каза Гидиън, с няколко крачки прекоси стаята и застана до мен.
— Разбирам, разбирам! Двайсет и първи век ви очаква — каза лорд Бромптън. — Сърдечно ви благодаря за посещението. Беше изключително забавно.
— Мога само да се присъединя към тези думи — каза графът.
— Надявам се, че отново ще имам това удоволствие — продължи лорд Бромптън.
Ракоци не каза нищо. Той просто ме гледаше. И изведнъж почувствах сякаш някаква ледена ръка ме хваща за гърлото. Изплашено се опитах да си поема въздух и погледнах надолу към тялото си. Нямаше нищо. И въпреки това съвсем ясно усещах пръстите, които обгръщаха шията ми.
— Мога да стисна по всяко време.
Не Ракоци каза това, а графът. Но без да помръдва устните си. Стъписана погледах първо устата, а после и ръката му. Стоеше на повече от четири метра от мен. Как можеше в същото време тя да е на шията ми? И защо гласът му звучеше в главата ми, въпреки че не говореше?
— Не знам каква точно роля играеш, момиче, и дали изобщо си от значение. Но няма да допусна да се нарушават правилата ми. Това е само предупреждение. Разбра ли ме? — Натискът на пръстите се засили. Бях като парализирана от страх. Можех само да се взирам в него и едва да си поемам дъх. Никой ли не забелязваше какво се случва в момента с мен? — Разбра ли ме?
— Да — прошепнах.
Хватката му веднага се разхлаби и ръката изчезна. Въздухът можеше свободно да изпълни дробовете ми.
Графът изви устни и разтърси ръката си.
— Пак ще се видим — каза той.
Гидиън се поклони. Тримата мъже отвърнаха на поклона му. Само аз стоях като скована, не бях в състояние да помръдна никаква част от тялото си, докато Гидиън не хвана ръката ми и не ме издърпа от стаята.
Дори след като вече седяхме в каретата, напрежението не искаше да ме напусне. Чувствах се отпусната и останала без сили, и някак си омърсена. Как бе успял графът да говори с мен, без другите да го чуят? И как бе успял да ме докосне, въпреки че бе на четири метра от мен? Значи майка ми беше права — това, което се говореше за него, бе вярно: той бе в състояние да проникне в съзнанието на човек и да контролира чувствата му. Бях се подвела от суетното му, надуто дърдорене и от немощната му външност. Тотално го бях подценила. Колко глупаво от моя страна.
И като цяло бях подценила цялата история, в която бях въвлечена.
Каретата потегли и се клатеше точно толкова силно като на идване. Гидиън бе дал наставления на пазителя с жълтия редингот да побърза. Сякаш бе нужно. И без това на идване бе карал като някой самоубиец.
— Добре ли си? Изглеждаш сякаш си видяла призрак. — Гидиън съблече плаща си и го остави до себе си. — Много е горещо за септември.
— Не беше призрак — отвърнах, неспособна да го погледна в очите. Гласът ми леко трепереше. — Само граф Сен Жермен и един от неговите фокуси.
— Той не се държа особено любезно с теб — рече Гидиън. — Но това можеше да се очаква. Явно е имал друга представа за това, каква трябва да си. — Тъй като нищо не отвърнах, той продължи: — В предсказанието дванайсетият пътуващ във времето се описва като много специален. Надарен с магията на гарвана. Каквото и да означава това. Във всеки случай графът не беше склонен да ми повярва, че ти си само една най-обикновена ученичка.