Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Четири, за да бъдем точни.
— За четири часа никога не би успял да стигнеш от Лондон до Париж, да не говорим, да ти остане време да танцуваш гравот и да вземеш на някого кръв.
— Така е. Ето защо преди това отидохме с хронографа в Париж, глупаче такова — отвърна Гидиън. Същото направихме и в Брюксел, в Милано и в Бат. Другите успях да ги открия в Лондон.
— Разбирам.
— Наистина ли? — Усмивката на Гидиън отново бе изпълнена със сарказъм. Този път не й обърнах внимание.
— Да, наистина, постепенно някои неща започнаха да ми стават ясни. — Погледнах през прозореца. — На идване май не минахме покрай тези поляни, или?
— Това е Хайд Парк — каза Гидиън, изведнъж застанал нащрек и съвсем напрегнат. Той се показа през прозореца. — Хей, Уилбур или както там е името ви, защо минаваме оттук? Трябва по най-краткия път да стигнем в Темпъл!
Не можах да разбера отговора на мъжа върху капрата.
— Спрете веднага! — заповяда Гидиън. Когато отново се обърна към мен, беше пребледнял.
— Какво става?
— Не знам. Мъжът твърди, че е получил заповед да ни закара до южния край на града за една среща.
Конете спряха и Гидиън отвори вратата на каретата.
— Тук нещо не е наред. Не ни остава много време до скока ни във времето. Ще поема управлението на конете и ще закарам каретата до Темпъл. — Той слезе и отново затвори вратата. — А ти остани вътре, каквото и да се случи.
В този миг нещо гръмна. Инстинктивно се свих. Въпреки че звукът ми бе познат само от филмите, веднага разбрах, че ставаше дума за изстрел. Чу се тих вик, конете изцвилиха, каретата подскочи напред, но после отново спря, разклащайки се.
— Долу главата! — извика Гидиън и аз се проснах върху седалката.
Отекна втори изстрел. Тишината, последвала гърма, направо не можеше да се издържа.
— Гидиън? — Надигнах се и погледнах навън. Отвън на тревата пред прозорчето Гидиън бе извадил шпагата си.
— Долу главата, казах!
Слава богу, още беше жив. Но изглежда не за дълго. Сякаш от нищото бяха изникнали двама мъже, облечени в черно, трети, възседнал кон, се приближаваше от сенките на дърветата. В ръката си държеше блестящ сребрист пистолет.
Гидиън се дуелираше едновременно с двамата мъже, всички бяха мълчаливи, чуваше се единствено задъханото им дишане и звъна от шпагите, когато се удряха една в друга. Няколко секунди наблюдавах очарована колко умело боравеше Гидиън с оръжието. Беше точно като от сцена на някой филм. Всяка крачка, всеки замах, всеки удар беше перфектен, сякаш каскадьори дни наред са работили върху хореографията. Когато обаче единият от мъжете извика и падна на колене, а от врата му бликна кръв като от фонтан, отново се опомних. Това не беше филм, случваше се наистина. И въпреки че шпагите бяха смъртоносно оръжие (раненият мъж лежеше на земята и потръпваше, издавайки ужасяващи звуци), не ми се струваше, че ще са от голяма помощ срещу някой пистолет. Защо Гидиън не носеше пистолет? Би било много лесно да се донесе едно такова оръжие от нашето време. И къде бе кочияшът, защо не се сражаваше заедно с Гидиън?
Междувременно конникът се беше приближил и скочил от коня. За мое изумление и той извади шпага, с която се нахвърли върху Гидиън. Защо не използваше пистолета? Беше го захвърлил в тревата, където нямаше да е от полза на никого.
— Кои сте вие? Какво искате? — попита Гидиън.
— Нищо друго освен вашия живот — отвърна мъжът, който се бе присъединил последен.
— Е, няма да го получите!
— Ще ви го отнемем. Бъдете сигурен!
Сражението пред прозореца отново заприлича на заучен балет, като раненият мъж вече лежеше безжизнен на земята и другите трябваше да го заобикалят. Гидиън парираше всяка атака, сякаш предварително знаеше какво замисляха мъжете, но без съмнение те бяха започнали да взимат уроци по фехтовка още от деца. По някое време видях как шпагата на единия от противниците му се стрелна към към рамото му, докато той бе зает да парира удара на другия. Само едно ловко извъртане настрани предотврати да бъде улучен, което вероятно щеше да разкъса половината му ръка. Чух звук от трошащо се дърво, когато вместо ръката му шпагата улучи каретата.
Случващото се не можеше да е истина! Кои бяха тези типове и какво искаха от нас?
Припряно се плъзнах по седалката и надникнах през прозореца от другата страна. Никой ли не виждаше какво се случва тук? Действително ли можеше да бъде нападнат човек в Хайд Парк посред бял ден? Струваше ми се, че борбата продължава вече цяла вечност.