Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Глава 13

Приземих се на меко върху собствената си пола, но не бях в състояние да се изправя. Сякаш всички кости в краката ми се бяха изпарили, цялото ми тяло трепереше и зъбите ми неконтролируемо тракаха.

— Стани! — Гидиън ми подаде ръка. Отново бе закачил шпагата за колана си. С тръпки на ужас забелязах, че бе полепнала с кръв. — Хайде, Гуендолин! Хората вече ни зяпат.

Беше вечер и отдавна се бе стъмнило, но се бяхме приземили някъде в парка под една лампа. Един от тичащите в парка, със слушалки на ушите, ни хвърли озадачен поглед.

— Нали ти казах да останеш в каретата! — Тъй като не реагирах, Гидиън хвана ръката ми и ме изправи на крака. Лицето му бе смъртно бледо. — Това бе абсолютно безотговорно и... изключително... опасно и... —той преглътна и се втренчи в мен. — ...и, по дяволите, доста смело.

— Мислех, че би трябвало да се усети, когато се пронизва ребро — казах, а зъбите ми продължаваха да тракат. — Не предполагах, че чувството ще е сякаш... режа торта. Защо мъжът нямаше кости?

— Със сигурност е имал. Просто извади късмет и си го уцелила между тях.

— Ще умре ли?

Гидиън сви рамене.

— Ако пробождането е било чисто, няма. Но хирургията през осемнайсети век трудно може да се сравни с „Анатомията на Грей“.

Ако пробождането е чисто? Какво трябваше да означава това? Как може едно пробождане да е чисто?

Какво бях сторила? Може би току-що бях убила човек!

Осъзнаването на това за малко да ме накара отново да се свлека на земята, но Гидиън ме държеше здраво.

— Хайде, трябва да се върнем обратно в Темпъл. Сигурно вече се притесняват за нас.

Явно знаеше къде точно в парка се намираме, защото ме задърпа целенасочено по една пътека, като минахме покрай две жени, които разхождаха кучетата си и ни зяпаха любопитно.

— Моля те престани да тракаш със зъби. Звучи страховито — каза Гидиън.

— Аз съм убиец.

— Да си чувала някога за самоотбрана? Ти просто се защити. Или по-скоро мен, ако трябва да сме точни.

Гидиън ми се усмихна накриво и през съзнанието ми мина мисълта, че само допреди час можех да се закълна, че той никога не би могъл да признае такова нещо.

Наистина не можеше.

— Не че имаше нужда... — каза той.

— О, разбира се, че имаше нужда! Как е ръката ти? Та ти кървиш!

— Не е нещо сериозно. Доктор Уайт ще ме превърже.

Известно време вървяхме мълчаливо един до друг.

Прохладният нощен въздух ми действаше добре, постепенно пулсът ми се успокои и тракането на зъбите ми престана.

— Сърцето ми направо спря, когато изведнъж те видях — каза Гидиън накрая.

Беше пуснал ръката ми. Явно вече смяташе, че мога и сама да стоя на краката си.

— Защо нямаше пистолет? — нападнах го. — Единият от мъжете имаше!

— Имаше дори два.

— Защо не ги използва?

— Направи го. Той застреля бедния Уилбур, а изстрелът от втория пистолет едва не ме уцели.

— Но защо той не стреля още веднъж?

— Защото всеки пистолет има само един изстрел, глупачето ми. Практичните малки огнестрелни оръжия, които познаваш от филмите за Джеймс Бонд, още не са били измислени.

— Но сега са измислени! Защо взимаш тази тъпа шпага в миналото, вместо някой приличен пистолет?

— Та аз да не съм професионален убиец.

— Но това е... искам да кажа, нали трябва да има все някаква полза от това, че идваме от бъдещето? О! Ето къде сме!

Бяхме дошли точно до „Апсли Хаус“ на Хайд Парк Корнър. Хората, които се разхождаха, тичаха и извеждаха кучетата си в парка, ни гледаха с любопитство.

— Ще вземем такси до Темпъл — каза Гидиън.

— Имаш ли пари?

— Разбира се, че не!

— Но аз имам телефон — казах и го извадих от деколтето си.

— Аха, сребърното ковчеже. Така си и мислех! Ти, тъп... дай го насам!

— Хей! Той е мой!

— Е, и? Да не би да знаеш телефонния номер? — Гидиън вече набираше.

— Извинете ме, скъпа моя. — Една възрастна жена ме подръпна за ръкава. — Просто не мога да се въздържа да не ви попитам. От театъра ли сте?

— Ъъъ, да — отвърнах.

— Така си и помислих. — На дамата й беше трудно да удържи дакела на каишката му. Той я дърпаше силно по посока на едно друго куче, на няколко метра от нас. — Изглеждате толкова прекрасно истинска, това може да го постигне само някой професионалист. Знаете ли, като млада и аз се занимавах много с шиене. Поли! Недей да се дърпаш така!