Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Въпреки че Гидиън се справяше добре с превъзхождащата го сила, не изглеждаше, че някога ще успее да спечели надмощие. Двамата мъже щяха да го притискат все повече и повече и накрая щяха да победят. Нямах представа колко време е изминало от изстрела или още колко ни остава до скока ни във времето. Вероятно нямаше да е скоро, за да се надявам, че ще се изпарим във въздуха пред очите на нападателите ни. Повече не можех да издържам да седя в каретата и просто да гледам как двамата убиват Гидиън. Може и да успеех да се покатеря през прозореца и да повикам помощ.
За един кратък миг се притесних, че огромният кринолин няма да мине през отвора, но секунда по-късно вече стоях на пътя в пясъка и се опитвах да се ориентирам.
От другата страна на каретата се долавяше само тежко дишане, ругатни и безжалостното звънтене на метал, удрящ се в метал.
— Просто се предайте — каза задъхано единият от непознатите мъже.
— Никога — отвърна Гидиън.
Внимателно се придвижих напред към конете и за малко да се спъна в нещо жълто. С усилие потиснах вика си. Беше мъжът с жълтия редингот.
Беше се свлякъл от капрата и лежеше по гръб в пясъка. С ужас видях, че част от лицето му липсваше и че дрехите му бяха напоени с кръв. Окото откъм невредимата половина на лицето му бе широко отворено и се взираше в нищото.
Значи за него е бил предназначен изстрелът преди малко. Гледката бе прекалено ужасяваща, почувствах, как стомахът ми се обръща. Никога досега не бях виждала мъртвец. Какво ли не бих дала сега да седя в киното и да мога просто да погледна встрани!
Но това тук бе действителността. Този мъж бе мъртъв, а животът на Гидиън бе застрашен. Поредното издрънчаване ме извади от вцепенеността ми. Гидиън изстена и това окончателно ме накара да се опомня. Преди да разбера какво правя, бях забелязала шпагата на мъртвия и вече я освобождавах от колана. Беше по-тежка, отколкото предполагах, но се почувствах по-добре. Нямах никаква представа как да боравя с оръжието, но едно поне беше ясно — то бе остро.
Звуковете от битката не отслабваха. Рискувах един поглед и видях, че двамата мъже бяха успели да притиснат Гидиън с гръб към каретата. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от опашката му и се спускаха разбъркани върху челото му. На единия му ръкав зееше дълбока дупка, но за мое облекчение никъде не видях кръв. Все още не бе ранен.
Един последен път се огледах на всички страни, но отникъде не се задаваше помощ. Претеглих шпагата в ръката си и решително пристъпих напред. Поне появата ми щеше да отклони вниманието на двамата мъже и може би това щеше да осигури предимство на Гидиън.
Но в действителност се получи тъкмо обратното. Тъй като мъжете се биеха с гръб към мен, не можеха да ме видят, но очите на Гидиън се разшириха уплашено, когато ме съзря.
Поколеба се за част от секундата и това бе достатъчно за единия от облечените в черно непознати, за да го уцели почти на същото място, на което ръкавът му вече бе разскъсан. Този път потече кръв. Гидиън продължи да се дуелира, сякаш нищо не се беше случило.
— Няма да издържите още дълго — извика мъжът триумфиращо и пристъпи още по-рязко към него. —Молете се, ако можете, защото скоро ще се изправите пред създателя си.
Хванах дръжката на шпагата с две ръце и се затичах, игнорирайки ужасения поглед на Гидиън. Мъжете не ме чуха да се приближавам. Забелязаха присъствието ми едва когато шпагата премина без никакво съпротивление и почти безшумно през черните дрехи откъм гърба на единия от тях. За един кратък миг си помислих със страх, че съм пропуснала целта, че съм уцелила точно дупката между ръката и тялото, но тогава мъжът изпусна оръжието си с хриптене и се стовари на земята като повалено дърво. Едва когато той падаше пуснах шпагата.
О, боже мой!
Гидиън се възползва от ужаса на другия мъж, за да му нанесе удар, който го накара да падне на колене.
— Да не си полудяла? — кресна ми той, докато изритваше шпагата на противника си встрани и насочваше острието към шията му.
Мъжът на секундата загуби самообладание.
— Моля... пощадете живота ми — каза той.
Зъбите ми започнаха да тракат.
Няма начин това да се е случило. Току-що не забих шпага в гърба на човек.
Въпросният човек хриптеше в агония. Другият изглеждаше сякаш всеки момент ще заплаче.
— Кои сте вие и какво искате от нас? — попита Гидиън безжалостно.
— Направих само това, което бе поискано от мен. Моля ви!
— Кой и какво поиска от вас? — Една капчица кръв се образува под върха на шпагата върху шията на мъжа. Гидиън бе стиснал устни, сякаш трудно се въздържаше да държи оръжието неподвижно.