Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
„Пратете кораб — казах му, — пратете кораб. Ще ви дам даром половината от първия товар, искам само да се положи началото.“
А той казва: „Не бих сторил това дори ако нямаше на света друго място, където да се прати кораб.“
Истинско магаре, нали? Скали, течения, нямало къде да се пусне котва, трябвало да се лежи на дрейф до една стръмна скала… нито едно застрахователно дружество нямало да поеме такъв риск… и три години нямало да стигнат, за да натовариш кораба. Магаре! Едва не паднах на колене пред него.
„Но погледнете на работата трезво — казах му аз. — По дяволите скалите и ураганите. Нима не виждате каква е тази работа? Та там има гуано! Казвам ви, куинсландските собственици на захарни плантации ще се бият за него — ще се бият на кея…“
Но какво можеш да направиш с такъв глупак?…
„Това, казва, е една от вашите малки шеги, Честър…“
Шега! Насмалко да заплача. Ето питайте капитан Робинсън… Имаше още един притежател на кораб, в Уелингтън — един шишко с бяла жилетка. Той сигурно си мислеше, че искам да го измамя.
„Не знам какъв глупак търсите — рече ми този шишко, — но сега съм много зает. Довиждане.“
Искаше ми се да го хвана с две ръце и да го хвърля през прозореца на собствената му кантора. Но не го направих. Бях кротък като овчица.
„Помислете за това — рекох аз, — помислете. Ще намина утре.“
Той измърмори, че целия ден няма да си бъде вкъщи. На стълбата ми идеше да си заудрям главата в стената от яд. Ето капитан Робинсън може да го потвърди. Ужасно беше да се помисли, че такова прекрасно гуано е обречено да пропадне, а то би могло да накара захарната тръстика да расте до небето. И това щеше да бъде разцвет за Куинсланд! Истински разцвет! А в Брисбън, където отидох, за да направя последен опит, ме нарекоха луд! Идиоти! Намерих само един разумен човек — файтонджията, който ме возеше из града. Мисля, че този човек някога е живял по-добре. Ей! Капитан Робинсън! Помните ли, че ви разправях за моя файтонджия в Брисбън? Той чудесно разбираше нещата. За един миг проумя всичко. Истинско удоволствие беше да разговаряш с него.
Една вечер след дяволски ден на молби към притежателите на кораби аз се почувствувах така зле, че казах:
„Трябва да се напия. Хайде карай; трябва да се напия, иначе ще се побъркам.“
„Аз съм с вас — каза той, — да вървим!“
Не зная какво бих направил без него. Ей! Капитан Робинсън!
Честър смушка в ребрата своя съдружник.
— Хи-хи-хи! — разсмя се старецът, загледан разсеяно по улицата; после недоверчиво ме погледна с печалните си, помътнели зеници. — Хи-хи-хи!…
Той се облегна по-тежко на чадъра и сведе очи в земята. Не е нужно да ви казвам, че на няколко пъти се помъчих да си тръгна, но Честър обричаше всеки опит на неуспех, като просто ме хващаше за китела.
— Една минутка. Имам нещо наум.
— Какво? — извиках аз накрая, като не издържах. — Ако мислите, че ще вляза с вас в съдружие…
— Не, не, приятелю! Твърде е късно, дори да искате това. Ние си имаме вече параход.
— Имате си призрак на параход — рекох аз.
— За начало и той ще бъде добър… Ние не се занимаваме с надути брътвежи. Нямаме тази черта; какво ще кажете, капитан Робинсън?
— Не! Не! Не! — без да вдига очи, изграчи старецът и главата му се затресе с някаква отчаяна решителност.
— Изглежда, вие познавате този млад човек — рече Честър, като кимна към улицата, където отдавна вече се бе изгубил от очи Джим. — Казаха ми, че снощи сте яли с него в „Малабар“.
Отговорих, че е истина. Тогава той заяви, че също обичал да живее на широка нога и с вкус, но в сегашния момент бил принуден да пести всяко пени…
— Парите са нужни за начинанието! Не е ли така, капитан Робинсън? — каза той, като изправи рамене и поглади бухналите си мустаци. А знаменитият Робинсън, като се покашляше, стисна още по-здраво дръжката на чадъра и изглеждаше, че след миг ще се разпадне на купчина стари кости.
— Виждате ли, всичките пари са у стареца — поверително ми прошепна Честър. — Пропилях всичко в старанието си да организирам тази проклета работа. Но, почакайте, почакайте, скоро ще настъпят добри времена…
Той като че се учуди, когато забеляза, че проявявам признаци на нетърпение, и възкликна: