Разкритието на древния ръкопис

Осъзнаването, че Баронс е жив, беше повече от това, с което можех да се справя. Твърде много мисли и чувства се бяха опитали да се съединят наведнъж. Мозъкът ми се беше опитал да анализира, че невъзможното е възможно, да създаде думи за всичко, което чувствах, и аз тихо се спуках.

– Баронс – обърнах се по гръб. Нямаше отговор. Притисна ме внезапен страх, че всичко е било сън. Че той не е наистина жив и че ще трябва да се примиря с непоносимия факт... отново.

Изправям се до седнало положение и сърцето ми потъва.

Бях сама. Всичко ли е било жестока илюзия, сън? Оглеждам се диво наоколо, търся доказателство за съществуването му.

Книжарницата беше развалина. Тази част не е била сън. Започнах да се изправям и спрях, когато осъзнах, че на палтото ми беше залепено парче хартия. Отлепих го смаяно.

„Ако напуснеш книжарницата и ме накараш да те проследя, ще те накарам да съжаляваш до края на дните си. ~Z.“

Започнах да се смея и да плача едновременно. Седнах, притиснала хартията до гърдите си, ободрена.

Той беше жив!

Нямах представа как е възможно. Не ми пукаше. Джерико Баронс живееше. Вървеше по този свят. Това ми беше достатъчно.

Затворих очи. Потръпвах, докато смазващата тежест се смъкваше от душата ми. Вдишах, наистина вдишах за първи път от три дни, изпълвайки дробовете си алчно.

Не го бях убила.

Не бях виновна. С Баронс някак ми беше дадено това, което не бях получила със сестра си, без дори да се налага да унищожа света за това – втори шанс.

Отворих очи, прочетох бележката отново и се засмях.

Той беше жив.

Беше разрушил книжарницата ми. Беше ми написал писмо. Прекрасно, прекрасно писмо. О, щастлив ден!

Пригладих листа, на който беше надраскал заплахата си. Обичах това парче хартия. Обичах тази заплаха. Обичах дори разрушения си магазин. Щеше да отнеме време, но щях да го възстановя. Баронс се беше върнал. Щях да поправя рафтовете, да сменя мебелите и някой ден в бъдещето щях да седя на дивана си и да се взирам в огъня, а Баронс щеше да влезе и нямаше нужда дори да казва нещо. Щяхме да седим в приятна или (на кого му пука?) нацупена тишина. Каквато и чудата схема да измисли, щях да карам по нея. Щяхме да се препираме коя кола да вземем или кой да кара. Щяхме да убиваме чудовища и да търсим артефакти, и да се опитаме да разберем как да заловим Книгата. Щеше да бъде идеално.

Той беше жив!

Докато се опитвах да се изправя отново, нещо се изплъзна от скута ми и аз се отпуснах отново на пода, за да го взема.

Беше снимката на Алина, която бях оставила в пощенската кутия на родителите ми, в нощта, когато В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е възстановил родния ми град и семейството ми е в безопасност. Нощта, когато Даррок ме беше проследил по дамгата на черепа ми и по-късно беше отвлякъл мама и тате.

Това беше визитката, която Даррок беше забил на входната врата на КДБ, настоявайки да дойда при него през Сребрата, ако ценя живота им.