Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Прибрах се по малките улички, но първо се отбих в магазина за алкохол.
Когато влязох вкъщи, апартаментът беше празен. Носеше атмосферата на току-що напуснато място. Чувството беше толкова силно, че почти ми се прииска Кати да си е у дома, но бележката на кухненския плот ме осведоми, че отива на обяд с Деймиън и Ханли и ще се прибере в неделя вечерта. Цялата настръхнах от страх и безпокойство. Тръгнах от стая в стая, взимах разни неща оттук и ги оставях там. Нещо не беше както трябва, но постепенно разбрах, че онова, което не е наред, съм аз.
Звънът на тишината в ушите ми беше непоносим, звучеше като какофония от гласове, затова си налях чаша вино, после още една, после се обадих на Скот. Бях препратена директно към гласовата му поща. Чух гласа му от едно друго време, от предишния му живот, глас на зает, самоуверен човек с дом, където го чака красива жена. След няколко минути звъннах отново. Този път от другата страна вдигнаха, но никой не проговори.
– Ало?
– Кой се обажда?
– Рейчъл – казах бързо. – Рейчъл Уотсън.
– О! – Някъде зад него се чу шум, гласове... глас на жена. Сигурно майка му.
– Ти... Имам пропуснат разговор от теб.
– Не, не съм... Обаждал ли съм се? Сигурно погрешка. – Звучеше някак рязко, гневно. – Просто го сложи тук – го чух да казва и ми трябваше време да осъзная, че не говори на мен.
– Съжалявам – казах.
– Да. – Тонът му беше равен, без емоции.
– Много... съжалявам.
– Благодаря.
– Имаш ли нужда... Искаш ли да поговорим?
– Не. Набрал съм номера ти погрешка – отвърна той, този път по-уверено.
– Разбирам. – Искаше да затвори. Трябваше да го оставя на семейството и на мъката му. Трябваше, но не го направих. – Исках да те питам... познаващ ли Ана? Ана Уотсън – попитах ненадейно.
– Кой? Това съпругата на бившия ти съпруг ли е?
– Да.
– Не. Имам предвид, че не я познавам добре. Меган... , Меган се грижеше известно време за детето ѝ миналата година. Защо питаш?
Не знам защо питах. Наистина не знам.
– Може ли да се видим? – казах. – Искам да поговоря с теб за нещо.
– За какво? – Раздразнението в гласа му беше очевидно. – Виж, моментът наистина не е подходящ.
Засегната от язвителния тон, реших да затворя, но в следващия миг той каза:
– Вкъщи има хиляда човека. Утре става ли? Можеш ли да дойдеш утре?
Вечер
Веднага забелязвам, че се е порязал, докато се е бръснал: виждам кръв по бузата му и по яката на ризата. Косата му е влажна, мирише на сапун и афтършейв. Кима, отстъпва встрани и ми прави жест да вляза, но мълчи.
Къщата е тъмна, непроветрена, капаците на прозорците в хола са затворени, завесите на френския прозорец, водещ към градината, са спуснати. По плота в кухнята има пластмасови кутии от храна.
– Всички носят храна – казва Скот и ми сочи стола, канейки ме да седна, но той самият остава прав. Ръцете му висят унило от двете страни на тялото му. – Искаше да ми кажеш нещо?
Сякаш е на автопилот, не ме поглежда, не вдига глава – свършен човек.
– Исках да те питам за Ана Уотсън. За... не знам... каква беше връзката им с Меган? Харесваха ли се една друга?
Той смръщва вежди и слага ръце на облегалката на стола пред него.
– Не. Искам да кажа... Не че не се харесваха, просто не се познаваха добре. Нямаха връзка. – Раменете му се смъкват още по-надолу. Като на победен. – Защо питаш?
Трябва да му дам някакво обяснение.
– Защото я видях. Мисля, че я видях до подлеза на гарата. Беше същата вечер.... когато Меган изчезна.
Той поклаща леко глава, опитва се да възприеме чутото.
– Моля? Видяла си я? Ти си била... Къде беше ти онази вечер?
– Бях тук. Исках да се видя с... Том, бившият ми съпруг, но...
Той затваря очи и разтрива челото си.
– Чакай малко... Била си тук и си видяла Ана Уотсън, така ли? И какво от това? Знам, че Ана е била тук. Тя живее през няколко къщи. Казала е в полицията, че е отишла до гарата около седем вечерта, но не си спомня да е виждала Меган. – Ръцете му стискат облегалката на стола, виждам, че започва ди губи търпение. – Какво точно се опитваш да ми кажеш?
– Аз... бях пияна – казвам и лицето ми почервенява от до болка познатото чувство на срам. – Не си спомням всичко, но имам усещането...