Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Съжалявам, скъпа – ми казва. – Не исках да те разстройвам.
Отдалечавам се възможно най-бързо, но влакът се тресе, клатушка се насам-натам и аз губя равновесие. Хората обръщат любопитни погледи към мен. Забързвам към следващия вагон, преминавам го, извървявам цялото разстояние и влизам в по-следващия. Продължавам напред, стигам до края на влака и през цялото време се боря за въздух, примряла от страх. Не мога да го обясня, не помня какво се е случило, но го усещам и в момента изживявам отново страха и объркването. Сядам с лице към посоката, откъдето дойдох, за да го видя, ако е тръгнал след мен.
Закривам очи с ръце и се опитвам да се съсредоточа, да се върна назад във времето и да видя онова, което току-що видях. Това тъпо пиене! Проклинам се заради него. Ако тогава бях трезва... но ето го. Тъмно е, един мъж се отдалечава от мен. Виждам някаква жена, тя също се отдалечава. Жена със синя рокля. Това е Ана. Аз гледам към тях, кръвта блика от раната на главата ми, а сърцето ми напира да изскочи през гърлото. Нямам представа, дали онова, което виждам... или чувствам, е реално, дали е въображение или спомен. Стискам здраво очи и се опитвам да го видя отново, но то изчезва.
АНА
3 август 2013, събота
Вечер
Том е на среща с приятелите си от армията, а Ийви спи. Седя в кухнята. Въпреки жегата, вратите и прозорците са затворени. Дъждът от последните дни най-после спря и сега е ужасно задушно.
Скучно ми е. Не мога да измисля какво да правя. Ще ми се да направя една шопинг обиколка, да похарча малко пари за себе си, но с Ийви е невъзможно. Тя се изнервя в магазините, , а с нея и аз. Затова се мотая безцелно из къщата. Не мога да гледам телевизия, нито да чета вестници. Не искам да чета за това. Не искам да виждам лицето на Меган, не искам дори да мисля за него.
Но как да не мислиш, когато живеем през четири къщи. Сутринта звъннах тук-там да организирам майките на среща децата да си поиграят малко, но всички си имат други планове. Обадих се дори на сестра ми, ала за да се види с нея, човек трябва да си запише час поне една седмица предварително. Но дори да беше свободна, разбрах, че е махмурлия и няма да понесе дълго хленченето на Ийви. Докато разговаряхме, усетих мощен прилив на завист и носталгия по старите съботи, прекарвани на дивана с вестници в ръка и замъглени от изпития предишната вечер алкохол спомени за приятно прекарване в някой клуб.
Абсолютна глупост, защото това, което имам сега, е милион пъти по-хубаво, и за да го имам, направих огромна саможертва. Сега трябва само да го пазя. И ето ме в задушната къща, седя и се опитвам да не мисля за Меган. Опитвам се да не мисля и за нея, въпреки че подскачам при всеки шум и се свивам като ударена при всяка преминаваща през прозореца сянка. Това е непоносимо.
Не мога да си обясня защо Рейчъл беше тук вечерта, когато Меган изчезна. Обикаляше наоколо като побъркана и изведнъж просто изчезна. Том я търси цяла вечер, но не я откри. Не мога да спра да се питам какво е правила тук.
Между Рейчъл и Меган Хипуел няма връзка. Говорих с инспектор Райли за това, след като я видяхме в дома на Хипуел, и тя ни каза, че няма място за тревога. "Тя е една нещастница – каза ми Райли. – Самотна и отчаяна жена. Просто иска да ѝ се случва нещо".
Вероятно е права. Но се сещам за онзи ден, когато дойде тук и взе детето ми, спомням си какъв ужас изпитах, когато я видях с Ийви до оградата. Помня и онази смразяваща полуусмивка, когато я срещнахме пред къщата на семейство Хипуел. Инспектор Райли няма представа колко опасна може да бъде тази жена.
РЕЙЧЪЛ
4 август 2013, неделя
Сутрин
Отново се събудих от кошмар. Но този път беше различен. В него бях направила нещо лошо, нямам представа какво, знаех само, че съм виновна. Знаех също, че Том ме мрази, не иска повече да говори с мен, разказал е на всички познати за ужасното нещо, сторено от мен, и всички са се обърнали срещу мен: колеги, приятели, дори и майка ми. Те ме гледат с отвращение и никой не иска да ме изслуша, никой не иска да ме остави да му кажа колко много съжалявам. Чувствам се ужасно, безнадеждно виновна. Само дето не мога да се сетя защо. Събуждам се с подозрението, че сънят ми е плод на стар спомен, старо прегрешение... няма значение какво точно.
След като вчера слязох от влака, тръгнах да обикалям гарата на Ашбъри. Вървях цели петнайсет, дори двайсет минути. Исках да видя дали червенокосият е слязъл след мен, но от него нямаше и следа. През цялото време не ме напускаше мисъл че може да съм го изпуснала или се е крил някъде и чака да тръгна към къщи, за да ме последва. Ужасно ми се прииска да мога да изтичам у дома и там да ме чака Том. Да ме чака някой.