Момичето от влака

Той ме наблюдава, чака да му кажа нещо, да му дам зрънце надежда, но аз нямам.

– Онази вечер – казва той. – Там се крие ключът.

Връща се обратно на масата, сяда, този път по-близо до мен и с гръб към прозореца. По челото и горната му устна блести пот, раменете му потръпват, сякаш има треска.

– Тогава се е случило, сигурен съм. Те също мислят, че се е случило тогава. Няма как да са сигурни... – гласът му секва за миг. – Не са сигурни заради състоянието на тялото. – Поема дълбоко въздух и продължава: – Но мислят, че е убита същата вечер. Или скоро след това.

Отново включва на автопилот, говори не на мен, а на стаята. Слушам мълчаливо как ѝ обяснява, че причината за смъртта е травма на главата и черепът ѝ е бил разбит на няколко места. Няма сексуално посегателство, поне те не могат да докажат такова заради състоянието на трупа – полуразложен и с отмити следи.

След малко се връща на себе си и при мен и ме поглежда. В очите му има страх и отчаяние.

– Ако помниш нещо, трябва да ми помогнеш. Моля те, Рейчъл, опитай се!

Изречено от неговите устни, името ми действа като удар. Коремът ми се свива на топка. Това ме побърква.

По обратния път във влака си преповтарям чутото и се питам има ли нещо вярно в думите му. Наистина ли причината да човъркам толкова из този случай е заключена в главата ми? Има ли нещо, което знам, но не мога да си спомня и затова непрекъснато се връщам към онази събота? Съзнавам, че имам някакви чувства към него, чувства, които мога да назова и каквито не би трябвало да изпитвам.  Но има ли и друго? Ако в главата ми има нещо важно, сигурно има човек, който може да ми помогне да го измъкна оттам. Например някой психотерапевт? Някой като Камал Абдик.