Момичето от влака

 В помещението имаше още двама души: един мъж  двайсет и няколко години, забил поглед в телефона си, по-възрастна жена, загледана мрачно в краката си. Не вдигна глава нито веднъж, дори и когато рецепционистката извика името ѝ. Просто стана и се насочи към вратата, знаеше точно къде отива. Зачаках. Минаха пет минути, после десет. Дишането ми ставаше все по-забързано. Фоайето беше топло, нямаше достатъчно въздух, имах чувството, че не достига кислород. Разтревожих се да не припадна.

Най-после вратата се отвори и един мъж излезе от та Преди да го огледам добре, вече знаех, че е той. Разбрах го, както разбрах от един поглед, че онази сянка до Меган не е Скот. Височината и начинът на поведение бяха различни. Той протегна ръка към мен.

– Госпожа Уотсън, нали?

Вдигнах очи към неговите и вълнението ме разтърси чак до основата на гърба. Сложих ръка в неговата – топла, суха и огромна, сякаш можеше да ме побере цялата.

– Моля, заповядайте – каза той, покани ме с жест да го последвам в кабинета и аз тръгнах като пияна, с нарастващо чувство на страх и тревога. Тя е направила същото. Седнала е на стола срещу него, където той ме помоли да седна. Той сигурно е подпрял брадичката си с ръка, както направи днес, кимнал ѝ е по същия начин и е казал: "Добре, за какво искате да говорим днес?".

Всичко в него е топло: ръката му, докато се поздравявахме, очите му, гласът. Потърсих по лицето му следи, знаци, говорещи за брутална жестокост, за човек, който би могъл да разбие хладнокръвно главата на Меган, за травматизиран беглец, изгубил семейството си и натрупал омраза към света, но не видях нищо подобно. И за момент забравих. Забравих да се страхувам от него. Седях там, но без паника. Преглътнах тежко и се опитах да си спомня какво трябваше да му кажа. И го казах. Казах му, че от четири години имам проблеми с алкохола, че пиенето е причина да изгубя работата и брака си, че заплашва и здравето ми и ме е страх да не заплаши и разсъдъка ми.

– Често не си спомням какво съм правила – споделих аз. – Съзнанието ми просто се изпразва, не знам къде съм била и какво съм правила. Понякога се питам дали не съм направила нещо лошо, дали не съм казала нещо не на място, но не мога да си спомня, и когато някой ми разкаже какви съм ги вършила, не мога да повярвам, защото аз не съм такъв човек, не съм лоша по природа. Толкова е трудно да се чувстваш отговорна за нещо, което не си спомняш. Усещам вина, но не достатъчна, защото стореното от мен... просто го няма в главата ми. Сякаш го е направил някой друг.