Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Името на Камал се споменава веднъж във връзка с арестуването и освобождаването му, има и изявление от инспектор Гаскил. Той ни съобщава, че в полицията "работим по няколко версии", което за мен означава, че нямат никаква версия. Затварям вестника и го пускам на пода до краката си. Не мога да я гледам повече. Не искам да чета празни думи.
Облягам глава на прозореца. Скоро ще минем покрай номер двайсет и три. Поглеждам натам, но сега сме от другата страна на линията, разстоянието е голямо и не виждам нещо. Замислям се за деня, когато видях Камал, за онази нейна целувка. Спомням си колко много ѝ се ядосах тогава и как исках да отида и да я нахокам. Какво щеше да стане, ако го бях направила? Какво щеше да стане, ако бях отишла, ако бях почукала на вратата и бях попитала: "Какво, мамка му, си мислиш, че правиш?". Щеше ли сега да стои отвън на терасата си?
Затварям очи. Някой се качва на гара Нордкоут и сяда до мен. Не поглеждам, но ми се струва странно, при положение че влакът е полупразен и има много свободни места. Космите на врата ми настръхват. Под миризмата на цигари усещам аромата на афтършейв и се сещам, че съм вдишвала и преди тази смесица от миризми.
– Здравей.
Отварям очи, обръщам се и познавам мъжа с червеникавата коса, моят познат от гарата в онази съботна вечер. Той ми се усмихва и подава ръка за поздрав. Толкова се изненадвам, че я поемам. Дланта му е твърда и мазолеста.
Помниш ли ме?
– Да – казвам и кимам с глава за по-убедително. – Да, преди няколко седмици се запознахме на гарата.
Той кима и се усмихва.
– Аз бях малко подпийнал – казва и се засмива, – но май и ти не беше по-добре.
Оказва се по-млад, отколкото си го мислех. Сигурно към края на двайсетте. Има приятно лице, не красиво, но приятни. И широка усмивка. Акцентът му е кокни или от Югоизточна Англия, не мога точно да определя. Гледа ме, сякаш знае нещо специално за мен, сякаш ме изпитва и аз трябва да се сетя за някаква си наша шега. Но аз не се сещам. Отклонявам поглед от него. Замислям се как да продължа разговора. Трябва да кажа нещо, да го попитам: "Какво видя?".
– Как си иначе? – пита ме той.
– Добре – отговарям и отново поглеждам през прозореца, но усещам погледа му върху себе си и изпитвам някакво извратено желание да се обърна и да помириша дрехите и дъха му. Обичам миризмата на цигари. Когато се запознахме, Том пушеше. Аз също палех по някоя, когато сядахме на чашка или след секс. За мен миризма на цигари има еротичен привкус. Напомня ми, че някога съм била щастлива. Прехапвам устни и се чудя какво би направил, ако изведнъж се обърна и го целуна по устните. Усещам някакво движение. Той се навежда и взима вестника в краката ми.
– Ужасно, нали? Горката жена. Колко странно, като се има предвид, че с теб бяхме там онази вечер. Нали беше същата вечер? Когато е изчезнала?
Сякаш чете мислите ми и това ме стряска. Обръщам се и се вглеждам в очите му. Искам да видя израза на лицето
– Моля?
– Онази вечер, когато се срещнахме във влака. Нали тогава изчезна жената, чието тяло намериха наскоро? Казват, че за последно е била видяна до гарата. Все си мисля, че може да съм я срещнал. Но не си спомням ясно. Бях доста зле. Той вдига рамене и ме поглежда закачливо.
– Май и ти не си спомняш, а?
Изведнъж нещо вътре в мен се размърдва. Не си спомням някога да съм се чувствала така. Не отговарям, защото умът ми литва в съвсем друга посока, и не заради казаното от него, а заради афтършейва. Този аромат под цигарения дим – свеж, с дъх на лимон – връща един спомен: аз седя във влака до него, както сега, само че пътуваме в обратна посока. Някой се смее ужасно силно. Той докосва ръката ми и ме пита не искам ли да отидем някъде да пийнем по нещо, но изведнъж нещо ме смущава. Изплашена съм, объркана. Някой се опитва да ме удари. Виждам юмрук да идва към лицето ми, навеждам се и вдигам ръце да предпазя главата си. Картината се измества от друга: вече не съм във влака, а на улицата. Отново чувам онзи смях, а може би вик. Сега съм на стълбите. После на паважа. Толкова е объркващо, че сърцето ми започва да се бунтува. Не искам да съм близо до този мъж. Искам да избягам от него.
Ставам и казвам силно "извинете", за да ме чуят и другите във вагона, но седалките са почти празни и никой не ни обръща внимание. Мъжът ме поглежда смаяно и отмества краката си настрани, за да мога да мина.