Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– И двамата бяхме глупави – продължавам след малко. – Не осъзнавахме нещата, продължавахме в същия дух. Не отидох на лекар, не се хранех правилно, не взимах допълнително витамини. Не направих нищо, което обикновено правя. Продължихме да живеем постарому. Не разбирахме, че нещата са се променили. Аз ставах все по-дебела и ленива, уморявах се лесно и се изнервих. И двамата станахме раздразнителни, често се карахме, но нищо съществено не се промени, докато не се появи тя.
Той ме оставя да си поплача. Премества се на стола до мен и сяда толкова близо, че коленете му опират в бедрото ми. Навежда се напред, не ме докосва, но е съвсем близо, мога да усетя силния и натрапчив аромат на чисто тяло в мръсната му стая.
Продължавам шепнешком, не ми се струва редно да разкажа това на висок глас.
– Реших да родя вкъщи. Колкото и да е глупаво, имам предубеждение към болниците, може би защото последния път, когато влязох там, беше, когато Бен умря. Освен това не пасвах на профила. Пушех, пиех, не можех да понасям лекциите им. Не можех да търпя нищо. Всичко ми се струваше някак нереално, сякаш това с раждането никога нямаше да се случи наистина.
Мак имаше една приятелка, беше медицинска сестра, тя трябваше да ме обучи. Когато започнаха болките, момичето дойде и всичко мина добре. Искам да кажа, че не беше толкова зле. Разбира се, беше гадно, болеше много и се страхувах, но... тя се роди. Беше много мъничка. Не си спомням теглото ѝ. Ужасно е, нали? – Камал не отговаря. Не мърда от мястото си. – Но беше прекрасна. Имаше тъмни очи и руса коса. Изобщо не плачеше, още от първите дни си спеше по цяла нощ. Беше добро момиче. – Спирам за момент, въздъхвам дълбоко и продължавам: – Очаквах всичко да е много трудно, но не беше. – Все още е тъмно, но аз вдигам поглед и Камал е там, гледа ме право в очите и погледът му е мек, приятелски. Чака да продължа. Устните ми пресъхват, затова отпивам нова глътка и преглъщам с мъка.
– Нарекохме я Елизабет. Либи.
Толкова ми е странно след толкова години да произнеса името ѝ на глас.
– Либи – повтарям отново и се наслаждавам на вкуса в устата си. Искам да го повтарям отново и отново. Камал взима ръката ми в своята, палецът му може да усети пулса ми. – Един ден се скарахме. Не си спомням за какво беше. Непрекъснато се джафкахме за нещо, започвахме с дребни разправии, но те почти веднага преминаваха в големи скандали. Не се биехме, нищо такова нямаше, но си крещяхме, аз заплашвах да си отида, а той просто излизаше и не се прибираше с дни. – Това беше първият ни скандал след раждането. Той излезе и ме остави сама. Либи беше на два месеца. Покривът течеше. Помня ясно звука от капките по кофите в кухнята. Бях толкова уморена! И ми беше студено. Пийнах малко, за да се стопля, но това не помогна, затова реших да вляза във ваната.
Взех Либи с мен и я сложих на гърдите си. Главичката ѝ беше точно до брадичката ми.
Стаята става все по-тъмна и аз отново се пренасям там, лежа във водата, телцето на Либи е върху моето. Една свещ над главата ми хвърля неравен пламък около нас. Чувам как пращи, подушвам миризмата на восък, усещам студа около врата и голите ми рамене. Тялото ми натежава, потъва във водата. Толкова съм уморена! Изведнъж свещта угасва и става студено. Толкова студено, че зъбите ми започват тракат и цялото ми тяло се тресе. Имам чувството, че къщата та се люлее, вятърът фучи, разкъсва ламаринените плочи на покрива.
– Заспах – казвам, но не мога да продължа, отново съм там, тя не е вече на гърдите ми, телцето ѝ е между ръката ми и ръба на ваната и лицето ѝ е във водата. И двете бяхме толкова студени!
В първия момент никой от нас не помръдва. Нямам сили да го погледна, но когато най-сетне вдигам поглед, той изглежда отвратен от мен. Не казва нищо, слага ръка на рамото ми и ме придърпва към себе си. Лицето ми се озовава до гърдите му. Вдишвам аромата му и чакам да се почувствам различно, нещо да се промени, да ми стане по-леко или по-тежко сега, когато и друго човешко същество знае как стоят нещата. Усещам облекчение, защото от реакцията му разбирам, че не ме обвинява. Не е шокиран, не ме мисли за чудовище. Тук съм в безопасност, с него съм в пълна безопасност.
Не знам колко време оставам в прегръдките му, но когато идвам на себе си, чувам телефона ми да звъни. Не отговарям, но миг по-късно чувам сигнал за съобщение. От Скот е. Написал ми е: "Къде си?". Веднага след това телефонът отново започва да звъни. Този път е Тара. Освобождавам се от ръцете на Камал и отговарям.