Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Меган, не знам къде си и какво правиш, но трябва веднага да се обадиш на Скот. Звъня ми четири пъти. Казах му, че си изтичала до магазина да вземеш вино, но не мисля, че ми повярва. Обаждал ти се е и не си вдигнала.
Вижда ми се разтревожена, знам, че трябва да я успокоя, но нямам сили за това.
– Добре – казвам глухо. – Благодаря ти, Тара. Сега ще му се обадя.
– Меган... – започва тя, но аз затварям, преди да чуя изречението докрай.
Часът е малко след десет. Тук съм от два часа. Изключвам телефона и се връщам при Камал.
– Не искам да се прибирам – казвам тихо.
Той кима, но не ме кани да остана. Вместо това казва:
– Можеш да дойдеш пак, ако искаш. Някой друг път.
Пристъпвам напред, с една крачка преодолявам разстоянието между нас, повдигам се на пръсти и го целувам. Той не се отдръпва.
РЕЙЧЪЛ
3 август 2013, събота
Сутрин
Тази нощ сънувах, че вървя сама из гората. Беше по здрач, или призори, не съм сигурна, но след мен вървеше някой. Не го виждах, просто знаех, че е там и ме настига. Изплаших се, исках да избягам, но не можех, крайниците ми тежаха ужасно, а когато се опитах да извикам, от устата ми не излезе звук.
Когато се събуждам, бялата светлина вече огрява леглото през транспарантите. Дъждът най-после е спрял. В стаята е топло и мирише ужасно, на кисело и спарено, защото от четвъртък почти не съм излизала от нея. Отвън се носи вой на прахосмукачка. Кати чисти. По-късно ще излезе и тогава аз също ще мога да стана. Не знам какво ще правя днес, не мисля, че ще е нещо смислено. Вероятно ще прекарам и този ден в пиене, ще заспя и ще стана утре.
Телефонът ми звънва за миг и веднага се появява надпис, че батерията е изтощена. Ставам да го включа да се зарежда и тогава забелязвам, че имам две пропуснати повиквания от снощи. Прослушвам гласовата поща. Вътре има съобщение.
"Рейчъл, слушай. Утре идвам в Лондон. Трябва да пазарувам. Можем ли да се видим на кафе? Скъпа, сега не е време да идваш при мен. Аз... имам нов приятел, а знаеш как стоят нещата в началните етапи. – Тихо хихикане. – Но с радост ще ти заема пари, за да можеш да се оправяш през първите няколко седмици. Утре ще говорим за това. Добре, чао засега".
Ще се наложи да ѝ кажа всичко право в очите, само така ще разбере колко съм затънала. Но не мога да водя подобен разговор напълно трезва. Ставам от леглото. Решавам да отскоча до барчето на ъгъла и да обърна една-две чашки, преди да тръгна, колкото да оправя махмурлука. Отново хващам телефона и преглеждам пропуснатите повиквания. Едното е от мама. Другото е от Скот и е от един без петнайсет през нощта. Сядам обратно на леглото. Да му се обадя ли или не. Не сега. Прекалено е рано. Може би по-късно. След една чашка или по-добре две.
Оставям телефона да се зарежда, вдигам транспарантите и отварям прозорците, после отивам в банята и си взимам студен душ. Търкам, мия и се опитвам да спра гласа в главата ми, който ми нашепва, че е доста странно да звъниш на друга жена, когато са намерили трупа на съпругата ти преди по-малко от четирийсет и осем часа.
Вечер
Земята още съхне, но слънцето вече пробива през плътните бели облаци. Купих си една малка бутилка вино – само една. Не трябваше, знам, но обядът с майка ми е изпитание на волята, дори и за заклет трезвеник. Все пак тя обеща да ми преведе в сметката триста паунда, така че не беше пълна загуба на време.
Не ѝ признах колко съм зле в действителност. Не ѝ казах, че съм без работа от месеци, нито че са ме уволнили (тя си мисли, че парите ѝ ще ме стабилизират до пристигането на следващата заплата). Не споделих и докъде са стигнали нещата с пиенето, а и тя не забеляза. Но Кати – да. Когато тази сутрин я засякох на излизане от къщи, тя ме изгледа и възкликна:
– За Бога, Рейчъл! Толкова е рано, а вече си готова!
Нямам представа как го прави, но винаги разбира. Дори да съм пила половин чашка, на нея ѝ е достатъчен един поглед да разбере.
– Разбирам по очите ти – казва тя, но когато проверявам в огледалото, не отчитам никаква промяна. Виждам, че търпението ѝ се изпарява, съчувствието също. Трябва да престана. Само че не днес. Днес не мога. Днес ми е много трудно. Трябваше да съм готова за това, трябваше да го очаквам, знам защо не го направих. Качих се на влака и тя беше навсякъде, лицето ѝ ми се усмихваше от всеки вестник. Красивата руса и щастлива Меган, приковала поглед право в обектива, право в мен.
Някой е забравил един брой на "Таймс" на седалката и аз прочитам тяхната статия. Официалното разпознаване е станало снощи и вестникът е цитирал говорителя на полицията: "Ще бъде трудно да се определи причината за смъртта на госпожа Хипуел, защото тялото ѝ е престояло навън минимум две седмици, а няколко дни е било потопено във вода". Ужасно е да мисля за тези работи, когато снимката ѝ е пред очите ми и мога да видя каква е била и в какво се е превърнала сега.