Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Иван Шибилев страдаше, че не може да я вижда всеки ден и час, но нито за миг не се усъмни в нравствената й чистота, нито пък осъди поведението й. Тя бе истински ангел, който стои тъй високо в ореола на своята красота, че никой с нищо не бе достоен да я оскърби, както никой не можеше да оцени красотата и таланта й на актриса. Изпитваше неутолим копнеж по нея и на това чувство, мъчително и сладостно, подчиняваше и посвещаваше всичко свое: и стиховете, които бе написал в минути на самота и възторжен изблик на любов, и надеждите си, и сънищата си, и работата си в театъра. Актьорът, когото бе замествал по време на турнето, все още боледуваше и режисьорът отново му възложи същата роля. С няколко репетиции, колкото да свикне с пространството на голямата сцена, представлението бе играно към края на септември, веднага след премиерата на сезона. Иван Шибилев изпълни ролята на младия селски момък много по-добре, отколкото се очакваше от него, беше тъй сурово наивен и тъй възторжено нежен към любимата си Боряна, че публиката го възнагради с ръкопляскания и викове „Браво!“ Режисьорът бе му поверил ролята въпреки възраженията на някои актьори, и сега се радваше, че опитът му излезе сполучлив и обещаващ. Той се ласкаеше от надеждата, че е открил и дал път към сцената на едно ново и свежо дарование и след представлението потърси Иван Шибилев да го поздрави и поговори с него за следващата роля, която възнамеряваше да му възложи. Иван Шибилев бе изхвръкнал от гримьорната и трескаво обикаляше около сградата на театъра. Вева бе обещала да го гледа и след представлението да го чака пред входа на театъра, но изглежда, че беше й се случило нещо непредвидено. След два дни я срещна, както винаги „случайно“, пред квартирата й и тя му каза, че вдругиден ще отпътува за родния си град. Майка й не била добре и я викала да постои при нея седмица-две, след което ще се върне, за да приеме ролята, която режисьорът Маловски й предлага. Като видя, че лицето му пребледня и се изкриви от вътрешна болка, Вева нежно го целуна по бузата, притисна лицето си към неговото и остана така цяла минута. После взе ръката му и го поведе към кварталната градинка. Градът бе вече притихнал и равномерното му дишане се чуваше откъм морето.
— Не ме утешавай, не съм дете! — каза Иван Шибилев. — Зная, че като заминеш, никога вече няма да се видим. Никога! И аз никога няма да те забравя! До когато и да живея на този свят, ще живея сам с мисълта за тебе!
— Не говори така, Ваньо! Ти си толкова млад и вече си актьор, бъдещето е пред тебе. Аз не те заслужавам, аз съм лекомислена и никаква… На тебе друга жена ще ти подхожда.
— Не, не, не! — извика той, взе двете й ръце и започна да ги целува разплакан. — Ти си ангел, ти си най-добрата, най-хубавата на света! Ти си светица! Ти имаш добро сърце и нежна душа…
Говореше като в изстъпление, опиянен от мъчителната сладост да изповядва най-съкровените си чувства и да се закълне, че тя е единствената, първата и последната любов в живота му. Тя го гледаше някъде в челото и слушаше с насмешливо внимание, сякаш очакваше да види докъде ще стигне с излиянията си. Най-после, за да му спести баналната изповед, че след раздялата им не ще може да живее и ще се самоубие, тя го хвана нежно за ръката и го поведе към квартирата му. Беше правила всичко, за да го отблъсне от себе си, но вместо да се огорчи и отчае, той се привързваше все по-силно и безнадеждно към нея. Сега си даде сметка, че се е ласкаела от чистотата на чувствата му и поради суета му е давала известни надежди, като все пак се е срещала с него. Беше допуснала тази игра и сега трябваше да я прекрати без досадни за себе си последствия — той можеше да прекара нощта пред квартирата й, да я види, когато отива към гарата.
Разделиха се пред квартирата му с уговорка тя да отложи заминаването си с няколко дни и утре вечер да се срещнат пред ресторант „Морско око“. Иван Шибилев заспа облечен късно след полунощ и се събуди още преди изгрев-слънце. Тя ще замине днес, помисли той и осъзна, че тази тежка и горчива мисъл бе проникнала в цялото му същество и през нощта бе я усещал като чуждо тяло в себе си. Сгъна двата си костюма в куфара, сложи свитък стихове върху тях и излезе. Хазаите му, както винаги по време на гроздобера, прекарваха на лозе и той им остави бележка, че ще се върне след около седмица. Заключи външната врата и тичешком стигна до пиацата при Мъжката гимназия, за да вземе файтон до гарата. Когато стигна там, Вева и приятелката й стояха пред втория вагон след локомотива. После Вева се качи във вагона и се показа през прозореца. На гишето му казаха, че влакът тръгва след пет минути за София през Плевен, купи си билет и през източния вход на перона влезе в последния вагон. Докато се добере до нейния вагон, влакът бе потеглил и Вева се готвеше да влезе в купето. Като го видя, тя като че се изплаши, гледаше го и не знаеше какво да му каже.