Цялото кралско войнство

— Здравей, здравей, стари момко, драго ми е да те видя. Как е положението, как вървят работите на изпечения политик?

— Всичко е в ред — казах, — само че аз не съм политик, а наемна работна ръка.

— Хайде, хайде, та на мене ли? Разправят, че вие двамата с губернатора сте ей така. — И той сключи един в друг двата си показалеца — въздебелички, много чисти, с идеално поддържани нокти.

— Ти не познаваш губернатора — отвърнах. — Единственият човек, с когото губернаторът е ей така — и аз сключих двата си показалеца — не особено чисти, със зле поддържани нокти, — е самият губернатор и само понякога всемогъщият бог — ако на губернатора му трябва някой, който да държи свинята, докато той пререже гърлото й.

— Така, но ако се съди по постъпките му… — подзе Тиъдър.

— Я сядайте — разпореди се майка ми и ние се подчинихме и поехме чашите, които ни подаде.

Тя запали лампите.

Аз се разположих в креслото, казвах „да“, казвах „не“ и оглеждах дългата стая, която познавах по-добре от всяка друга стая на света и в която — независимо какво говорех — винаги се връщах. Забелязах нещо ново. На мястото на старото писалище стоеше високо бюро тип шератън. Да, сега старото писалище сигурно се валяше на тавана, в склада на музея, ние седяхме в самия музей, а „Буман и Хидърфорд, О. О. Д-во“, Лондон, вписваха големи числа в графа „Приходи“. Всеки път намирах някаква промяна в тази стая. Върнех ли се у дома, започвах да се оглеждам, за да видя каква ли ще е тя, защото през гостната непрекъснато се нижеха коя от коя по-отбрани вещи — пиана, бюра, маси, кресла — и накрая всяка се отправяше към тавана, за да отстъпи мястото на нов шедьовър. Да, откакто я помнех, досега гостната бе изминала дълъг път към някакво идеално съвършенство — както и го представяше майка ми или търговецът от Нови Орлеан, Ню Йорк, Лондон — и може би, преди да удари сетният час на майка ми, гостната ще достигне истинското съвършенство и тя, спретната стара дама, с прибрана нагоре бяла коса, с бръчки по копринената кожа под брадата и бързо мигащи сини очи, ще седне в нея и ще изпие чаша чай в чест на това съвършенство.

Мебелите се меняха, но се меняха и хората. Някога тук живееше набитият, як, невисок мъж с рошава черна коса и очила с металически рамки, с навик да си закопчава накриво жилетката и с голяма златна верижка на часовника, която аз обичах да дърпам. После той изчезна, а майка ми притисна главата ми до гърдите си и каза:

— Татко ти няма да се върне вече, момчето ми.

— Защо, да не би да е умрял? — попитах. — Ще правим ли погребение?

— Не, не е умрял — каза тя. — Отиде си, но можеш да го смяташ за умрял, момчето ми.

— Защо си отиде?

— Защото не обичаше мама. Затова си отиде.

— Но аз те обичам, мамо — казах аз. — Винаги ще те обичам.