Сянка и кост

Замислих се за Мал и за първи път от седмици сърцето ми се сви от позната болка. Щеше ми се сега да е тук и да разгледа двореца. Исках да ме види в копринения ми кафтан и с това злато в косите. Но най-вече ми се искаше да застане до мен. Прогоних тази мисъл и отпих голяма глътка шампанско. Чудо голямо, че някакъв пиян старец не ме бе познал. По-скоро трябваше да се радвам, че не разпозна в мен онова мършаво и окаяно момиченце, каквото бях навремето.

Зърнах Женя да се носи плавно в тълпата към мен. Графове, князе и богати търговци се обръщаха подир нея, но тя никого не удостои с внимание. „Не си губете времето – прииска ми се да им кажа. – Сърцето ù принадлежи на един върлинест Фабрикатор, който не обича балове.“

– Време е за представление, искам да кажа, демонстрация – обяви тя, щом наближи. – Защо си съвсем сама?

– Имах нужда да си поема дъх.

– С шампанското ли прекали?

– Сигурно.

– Глупаво момиче – каза и пъхна ръка под моята. – Да се прекали с шампанското, е невъзможно. Макар че утре главата ти ще е на друго мнение. Тя ме поведе през гъмжилото, избягвайки грациозно онези, които искаха да се запознаят с мен или да я огледат похотливо. Стигнахме задната страна на сцената, разположена покрай стената в дъното на балната зала. Застанахме до оркестъра, за да гледаме отблизо облечения в натруфен сребърен костюм мъж, който излезе на сцената да представи Гриша.

Оркестърът засвири туш и гостите скоро ахкаха и ръкопляскаха, когато Огнетворците разпратиха огнени фонтани над главите им, а Вихротворците сътвориха серия от бляскави вихрушки. После към тях се присъедини голяма група Вълнотворци. С помощта на Вихротворците те образуваха огромна вълна, която се разби при балкона и увисна на сантиметри над главите на присъстващите. Видях как те посягат да докоснат водното покривало. Накрая Огнетворците вдигнаха ръце и вълната със съсък избухна в кълбяща се влажна мъгла. В своето скривалище зад сцената внезапно усетих да ме връхлита вдъхновение и пратих сноп слънчеви лъчи през мъглата, които образуваха дъга, задържала се за кратко в трепкащия въздух.

– Алина.

Подскочих. Светлината угасна и дъгата изчезна. Тъмнейший стоеше край мен. Както обикновено, носеше черен кафтан, макар този да беше от сурова коприна и кадифе. Светлината от полилеите проблясваше по тъмната му коса. Преглътнах мъчително и се огледах, но от Женя нямаше и следа.

– Здравей – едва проговорих.

– Готова ли си?

Кимнах и той ме поведе към стълбата, която водеше към издигнатата платформа. Докато публиката аплодираше оттеглянето на Гриша от сцената, Иво ме побутна с ръка.