Върховният повелител

Сония се обърна към Болкан. Тя примигна изненадано, когато видя, че воинът се усмихва.

— Интересна стратегия, Сония – каза той. – Сигурно не бихме я използвали в истинска битка, но на Арената се доказа като наистина ефективна. Ти печелиш сражението.

Сония се поклони. Тя знаеше много добре, че следващия път, когато излезе на Арената, ще открие, че идеята й за многото щитове вече не е ефективна. Разнесе се гонгът на Университета, сигнализирайки за края на часовете, и Сония чу как някои от учениците въздъхват. Тя се усмихна, повече от задоволство, че е спечелила сражението без да хаби много енергия, отколкото заради очевидното им облекчение.

— Часът свърши – обяви Болкан. – Свободни сте.

Учениците се поклониха и напуснаха Арената. Сония забеляза двама магьосници, които стояха точно пред входа. Сърцето й подскочи, когато ги разпозна: Акарин и Лорлън.

Тя излезе след останалите. Когато минаваха покрай Висшите магове, всички се покланяха. Акарин не им обърна никакво внимание и кимна на Сония.

— Върховни повелителю. – Тя се поклони. – Разпоредителю.

— Добре се справи, Сония – каза Акарин. – Прецени силата им, откри слабостите им и намери оригинално решение.

Тя примигна изненадано и почувства, как лицето й пламва.

— Благодаря ви.

— Аз лично не бих приел насериозно коментара на Болкан – додаде той. – В истински бой магьосникът трябва да използва всяка ефективна стратегия.

Лорлън погледна проницателно Акарин. Изглеждаше така, сякаш искаше да му зададе някакъв въпрос, но не се осмеляваше.

„По-скоро десетки въпроси” – помисли си развеселено Сония. Тя изпита съчувствие към Разпоредителя, но веднага си спомни пръстена на ръката му.

Той позволяваше на Акарин да усеща всичко, което Лорлън вижда, чувства и мисли. Наясно ли бе Лорлън със силата му? Ако да, то сигурно се чувстваше предаден от приятеля си. Тя потрепери. Акарин можеше да каже на Лорлън истината. Но ако го направеше, щеше ли да признае, че тя доброволно е приела да се обучи в черната магия? Тази мисъл я накара да се почувства неудобно.

Акарин тръгна към Университета. Сония и Лорлън го последваха.

— Щом Посланик Денил се върне заедно с отстъпника, Гилдията бързо ще изгуби интерес към убиеца, Лорлън – каза Акарин.

Сония беше чула за заговорниците, които беше заловил Денил. Новините за магьосника-отстъпник, който щеше да бъде доведен в Гилдията, се бяха разпространили сред учениците по-бързо и от зимна кашлица.

— Може би – отвърна Лорлън, – но няма да го забравят. Никой не може да забрави подобна касапница. Няма да се изненадам, ако някой поиска Гилдията да се намеси.

Акарин въздъхна.

— Като че ли магията би ни помогнала да намерим един човек в град с няколко хиляди жители.

Лорлън отвори уста да каже нещо, но погледна към Сония и като че ли размисли. Той продължи да върви мълчаливо, докато не стигнаха до стълбището на Университета, където им пожела лека нощ и бързо се отдалечи. Акарин продължи към дома си.

— Значи Крадците все още не са намерили шпионина? – попита тихо Сония.