Тайната на Ботичели

Но съвсем скоро височината на телата ни престана да има значение, защото в един миг водата ни подхвана и започна да ни издига все по-нагоре и по-нагоре от пода на трюма. Или може би корабът потъваше все по-надолу и по-надолу? Не бях в състояние да определя. Нямах нито рул, нито компас, та да определя ляво от дясно, горе от долу. Изпълних се с огромен страх за своя приятел, докато гледах как кафявото му расо подгизва все повече и повече и, поемайки тежестта на водата, става черно и тежко и постепенно го повлича надолу. А не след дълго главите ни опряха в решетката на трюма и ние се опитахме да си поемем въздух. Картината щеше да бъде спасена, но не и ние — бяхме като плъхове в капан. Поради липса на място бяхме принудени да притиснем лица о студеното желязо на решетката, а телата си, едно о друго. Като последен, отчаян жест аз притиснах премръзналите си устни в устните на брат Гуидо, защото не исках да умра, без да съм му показала, че го обичам.

Точно в този момент се случиха едновременно три неща.

Прима коза: Студената желязна решетка се вдигна и се отдалечи от лицата ни.

Секонда коза: Нечии невидими ръце ни издигнаха върху заливаната от морската вода палуба.

Терца коза: Брат Гуидо дела Торе ми върна целувката. Силно и страстно.

Но преди да успея да се замисля за това тройно чудо, усетих, че някой ме влачи напред и надолу, нямах представа накъде. Сграбчих брат Гуидо, защото не бях в състояние да отворя очи — толкова силен беше пороят на морската вода. Усетих, че ме свалят встрани от кораба — Боже, да не би да очакват от нас да си спасяваме живота с плуване?! Обаче не. Вкочанените ми крака усетиха дъното на някакъв морски съд. Потъващият кораб, обречен още на първото си пътуване, все още успяваше да ни защити от зъбите на вятъра и пронизващите солени пръски. Огледах се и установих, че се намирам в малка спасителна лодчица с монаха и капитана. Очевидно всички останали моряци бяха обречени, Бог да приеме душите им. Същата съдба щяхме да споделим и ние, ако черупката ни продължаваше да се навърта около кораба. Обаче мъжете грабнаха веслата и отдалечиха нещастния ни морски съд от туловището на големия кораб, който бавно, но сигурно потъваше и водата около него се завихряше. След което попаднахме в самото око на бурята. Майко Божия! Косата ми плющеше около замръзналото ми лице подобно на змиите на Медуза, кичурите ми вече се бяха втвърдили от сол. С немалка гордост констатирах, че силата, с която брат Гуидо управляваше веслото си, не се отличаваше по нищо от силата и уменията на капитана, което доказваше, че дори и най-лошият моряк на Пиза може да бъде много по-добър от цял екипаж моряци от други места. Аз се хванах здраво за двата края на лодката, за да не падна, докато нещастното корито се изкатерваше на гребена на поредната висока вълна, а миг по-късно пропадаше надолу към мастилените дълбини и ние заедно с него — подобно на прокълнати души, летящи към бездната на ада. Светкавици раздираха небето — черната завеса внезапно се дръпваше, за да разкрие сребристи небеса, същински рай, който зървахме само за миг, за да се простим с него само един удар на сърцето по-късно. Вятърът брулеше лицето ми, затова се обърнах — тъкмо навреме, за да видя как флагът на „Бисто“ потъва в морските дълбини. Последна потъна главната мачта — знамето на Пиза се развя за последен път и в следващия миг вече бе под вълните.