Три сестри, три кралици

Той още няма и две години, още е бебе, но съдбата е положила тежката си ръка върху сина ми Джеймс. Седи в скута на гувернантката си, а тя разтваря ленената му ризка под мантията от златен брокат, и епископите помазват гърдите му с осветен елей. Той ахва изненадано и поглежда към мен:

— Мамо?

Кимвам в знак, че трябва да седи неподвижно и да не плаче. Полагат ръчичката му върху дръжката на скиптъра и малките пръстчета се сключват отгоре, сякаш е готов да задържи властта, и издигат короната над главата му. Той вдига очи в почуда, когато тръбачите надуват фанфарите, устната му потреперва при шума и той извръща глава.

— Бог да пази краля! — провикват се епископите, но от събраните лордове не се разнася триумфален вик в отговор.

Би трябвало да отговорят със същия вик: нещо ужасно се е объркало. Ужасена съм от тишината зад мен — какво може да означава това? Нима не го приемат? Нима отказват да се закълнат във вярност? Да не би тайно да са решили да се предадат на англичаните и затова остават безмълвни по време на клетвата пред Джеймс? Обзета от страх, се обръщам да погледна зад себе си, към препълнения параклис, където лордовете са се подредили по кланове и семейства, в пълно мълчание. Лицата им са бледи, когато ги вдигат към епископите, които са произнесли клетвата за вярност. После, един по един, устните на всеки оформят отговора, „Бог да пази краля!“, но не могат да проговорят. Това не е предан вик, а скръбен шепот; гласовете на лордовете са дрезгави от скръб. В дъното на църквата някой заридава и тези силни, закоравели в битки мъже обронват глави, за да изтрият сълзите от очите си.

— Бог да пази краля — изричат тихо, един след друг, с гласове, изтръгващи се от тях с усилие. — Бог да го закриля — казват, а някой добавя: — Дано Бог го приеме при себе си. — По това разбирам, че мислят не за малкия ми син и ужасното бреме, с което го натоварваме днес, а за мъртвия крал Джеймс, моя съпруг, за тялото му, отмъкнато и отнесено надалече.