Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Яздим цял ден, спирайки преди пладне да хапнем нещо, а после продължаваме да яздим цял следобед. Когато слънцето започва да потъва към върховете на хълмовете, а сенките над пътеката се удължават и почти я скриват, та започваме да се боим, че ще изгубим пътя, Джеймс проплаква с тих, жаловит гласец, че е уморен, и Дейви бърка в джоба си за парче хляб и му дава шишенце, пълно с мляко. Джеймс яде, докато Дейви го крепи на седлото, а после се обляга на бдящия над него бард и заспива, докато ние поддържаме равномерното темпо.
Все още се движим на север, вече със залязващото слънце от лявата ни страна, и аз казвам тихо на Дейви:
— Има ли още много път? След няколко часа ще се стъмни.
— Ще стигнем преди мръкнало, ако е рекъл Господ — казва той. — А ако ни преследват, няма да посмеят да нападнат в тъмното. Ще се настанят на лагер за нощта. Сигурно се страхуват от засада и не познават добре околността. Не могат да се ориентират на тъмно.
Кимвам. Боли ме всяка кост в тялото и се боя за новото бебе, което нося.
— Ще имате великолепна вечеря и ще пренощувате добре в меко легло — казва ми Дейви тихо. — Зад яки стени.
Кимвам; но си мисля: ами ако греши и падне мрак, а ние още пътуваме? Ще трябва ли да се настаним на лагер и да спим на студената земя? Ами ако сме пропуснали пътя и сме подминали града? Ами ако яздим все по̀ на север и по̀ на север, а Стърлинг вече е зад нас и узнаем това чак утре сутринта? После си казвам: по-добре да не мисля така, иначе ще се пречупя и изобщо няма да бъда в състояние да яздя. Трябва да не мисля, сега и завинаги, за повече от едно нещо наведнъж, да мисля само за следващото, което трябва да направя. Трябва да виждам тези дребни задачи, подредени като еднакви перли, нанизани на огърлица с възел между всяка — и да не се тревожа, че те са символ на скръб, както разбрах, когато сънувах, че съпругът ми, моят обаятелен, весел съпруг, пристяга наниз от диаманти на шията ми и ги гледах как се стапят и се превръщат във вдовишки перли.
Най-сетне виждаме няколко светлини високо на един хълм над нас.
— Това вече е Стърлинг, ваша светлост — съобщава ми знаменосецът, изоставайки с коня си назад, а конете наострят уши и поемат напред по-чевръсто, сякаш знаят, че ги очакват конюшни със сено и вода.
Помислям си — дай Боже да няма капан. Дай Боже Томас Хауард да не е потеглил във форсиран марш срещу нас и да не се приближаваме към него в очакване на убежище, а да намерим вместо това битка. Няма начин да се разбере какво се крие в сенчестите плетове отстрани на пътя, докато лъкатушим към малкия град. Камбаната за вечерния час е ударила и портите на града са залостени. Тръбачите ми изсвирват кралския поздрав, после трябва да чакаме, докато жителите на кралския град се втурват към портата, а градските стражи — към резетата и после големите порти се разтварят със скърцане, и вече можем да влезем вътре.
Старейшините на града идват към мен, сваляйки шапките от главите си: някои навличат жакетите си и бършат уста, повикани насред вечерята си.
— Ваша светлост — казват те и коленичат пред мен, сякаш съм триумфираща кралица на шотландците, а съпругът ми жъне победи във войната.
Правя уморен жест, който им казва всичко: поражението, смъртта на Джеймс, краят на всичко.
— Това е кралят ви — казвам, сочейки малкото момче, дълбоко заспало в прегръдките на Дейви върху големия кон. — Крал Джеймс V.
Те разбират веднага, че баща му е мъртъв. Тежко падат на колене върху студения калдъръм. Свеждат глави; виждам как един мъж покрива очите си с ръце, за да скрие, че плаче, а друг заравя лице в шапката си.
Ние сме първите хора с някаква власт, пристигнали в Стърлинг след битката. Никой не е чул нищо освен слухове, още никакви войници не са се добрали обратно до домовете си. Дезертьорите, тръгнали си преди финалния изход от битката, най-вероятно са премълчали малодушието си, а и малцина са стигнали толкова далече на север. Така че сега хората излизат по улиците, с тряскащи се зад гърба им врати, или разтварят прозорци и се привеждат отгоре с надеждата, че носим новини за победа и че съм дошла да им съобщя, че кралят е на половината път до Лондон, а армията му става по-богата с всеки ден. После виждат посърналото ми лице и забелязват, че не махам, нито се усмихвам, спират да ликуват и замлъкват. Някой се провиква с внезапна рязка настойчивост:
— А кралят?
Всички ме поглеждат; но аз не мога да кажа нищо. Не мога да спра коня си и да произнеса тържествена реч, в която да заявя, че поражението не означава отчаяние, че смъртта не е краят на всичко, че Шотландия има велико бъдеще. Няма да бъде вярно. Изпадаме в отчаяние, това е краят на всичко, и аз не виждам как да създам бъдеще.