Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Какво?
— Английската кралица, Катерина, казала, че иска тялото му като трофей. Затова те го преобърнаха в калта и взеха нагръдника му и жакета, прекрасния му жакет, свлякоха го от него, и ръкавиците му, и ботушите, и шпорите. Така че остана бос, като мъртъв просяк. Взеха меча му, свалиха короната от шлема му. Взеха му всичко, като военна плячка. Хвърлиха всичките му неща в един сандък, а тялото му натовариха на каруца, и го откараха в Бърик.
Сега вече краката ми се подкосяват и някой ми помага да седна на едно столче.
— Съпругът ми?
— Беше извлечен от бойното поле като животински труп и натоварен на каруца. Английската кралица искаше трупа му като трофей, и сега го получи.
Никога няма да ѝ простя това. Никога няма да забравя това. Във Франция Хари печели битка на някакво място, наречено Теруан, и в отговор на триумфа му Катерина му пише, че е спечелила битка, също толкова значима като неговата. Заявява, че искала да му изпрати отсечената глава на съпруга ми, но че английските ѝ съветници я възпрели. Искала да съхрани трупа на Джеймс в осолена вода и да му го изпрати като подарък. Но Томас Хауард вече бил поръчал тялото да бъде увито в оловен лист и изпратено с каруца до Лондон. По липса на труп Катерина изпраща вместо това кралското знаме, и жакета на самия Джеймс. Червеният му жакет, който сама избродирах със златни конци. Сега той е изцапан с петна от кръвта му, мръсен от калта на бойното поле и вонящ на дим. Мозъкът му се е разпръснал по украсената яка, където бях извезала златни магарешки бодили. Но тя го изпраща на Хари, триумфално, сякаш подобно нещо може да бъде подарък, сякаш е редно с такова нещо да се постъпи по друг начин, освен да бъде почтително погребано в личния параклис на краля.
Тя е варварка, по-лоша от варварка. Това е тялото на нейния девер, свещеното тяло на един крал. Това е вдовицата, която изпрати тялото на собствения си съпруг с най-тържествена процесия, за да бъде погребан, съпроводен от ездачи с горящи факли в нощта, жена, която носеше черно и ме умоляваше да бъда добра към нея в скръбта ѝ — но когато аз овдовявам, тя нарежда тялото на съпруга ми да бъде натоварено в каруца и отнесено като труп на животно, заклано от касапина в Смитфийлд. Що за диваци са това? Само жесток дивак не би върнал тялото на един крал на народа му за достойно погребение. Само звяр би се хранил от него, както тя иска да стори. Никога няма да ѝ простя това. Никога няма да го забравя. Тя не ми е сестра, тя е харпия — плътоядно чудовище.
Никога няма и да говоря за това. Не мога да го изхвърля от ума си. Но те не трябва никога да узнаят колко ги мразя, няма да узнаят, че никога няма да ѝ простя. Ще сключа мир с тази грабителка, с тази осквернителка на гробове. Ще трябва да заявя сестрински чувства към тази вълчица, която пирува с мъртвите. Ще трябва да изпратя посланици и да пиша писма, и навярно дори да се срещна с човека, който някога беше мой брат, и тази жена-лешояд, която е негова съпруга. Ако искам да бъда кралица и да поставя сина си на трона, ще имам нужда от подкрепата и от помощта им. Ще умолявам за нея и никога няма да им позволя да видят презрението в очите ми. Ще трябва да бъда такава, каквато съпругът ми повели да бъда: велика жена, а не глупаво момиче. Но тя е демон, жена, която опетнява достойнството на положението си, която опетни трона на майка ми с кръв. Тя е жена, която иска да бъде равна на крал, жената, която седеше до смъртното ложе на брат ми, и нареди убийството на съпруга ми. Тя е истинска Лилит. Мразя я.
Трябва да отведем малкия Джеймс в замъка Стърлинг — крепостта, за която баща му ми заяви, че била най-сигурната в кралството. Ще трябва да бъде коронован там. Не смея да го отведа по̀ на север, в абатството Скоун; опасността е твърде голяма. Томас Хауард, не особено добър приятел преди, а сега — мой смъртен враг, почти със сигурност ще се опита да утвърди победата си, като нахлуе в моята бедна страна. При положение, че всичките ни оръдия са на корабите ни по море или заседнали в калта на Флодън, как можем да защитим столицата си? Какво ще попречи на победоносната армия на Томас Хауард да стигне до двореца ми в Линлитгоу? Или да дойде още по̀ на север, до Стърлинг? Томас Хауард — който познава традициите на Шотландия така добре, както ги познавам аз, — може би вече напредва, колкото може по-бързо, във форсиран марш, за да отвлече моя малък шотландски крал, преди да бъде коронован.
Потегляме преди зазоряване на следващия ден, докато луната е ниско и само една сива линия, като шивашка креда по траурно черен плат, бележи небето на изток. Пред нас се вее кралското знаме, гвардейците пристъпват рамо до рамо около него. В центъра язди придворният бард на съпруга ми, поетът Дейви Линдзи, върху як кон, а Джеймс, който няма още и две години, седи на седлото пред него. До тях язди знаменосец, с флаг с герба на принца, веещ се над главите им. Никой не може да ни нападне и да остави принца повален на земята с пронизано от копие сърце, а после да се престори, че не е знаел кой е. Джеймс седи с изправен гръб, уверено, в здравата хватка на Дейви. Яздили са заедно десетки пъти, но никога преди — преследвани от враг, с главоломна бързина. Дейви вижда бледото ми лице и ми отправя крива усмивка.