Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Яздя точно зад тях, вече уверена, че очаквам дете, с корем, изопнат от бебето, което Джеймс ми остави, с очи, приковани в сина, когото трябва да пазя. Не мисля за нищо; само гледам сина си, и бруления от вятъра път пред нас. Ако си позволя да се замисля дори за миг, ще спра коня си, ще се облегна напред на шията му и ще заплача от страх, като малко момиче. Не се осмелявам да мисля. Мога само да яздя и да се надявам да стигнем до Стърлинг, преди англичаните да тръгнат след нас.
Веднага щом се озоваваме на север от Линлитгоу, откритата околност става по-дива и просторна, а небесата сякаш се издигат по-нависоко. Заоблените хълмове на Лодиан, дълбоките котловини и широките вериги от възвишения стават още по-величествени, докато навлизаме на север в Стърлингшър. Когато слънцето се издига, продължаваме да яздим нататък и навлизаме в гъстите гори на дъното на долините. През гората минава само едно тясно подобие на път, криволичещ край мочурища, виещ се между отдавна повалени дървета, изчезващ напълно там, където един поток е излязъл от бреговете си и е заличил тясната пътека. Трябва да оставим изгряващото слънце зад гърбовете си, но почти не го виждаме през гъстия балдахин на гората. Яздим напосоки, надявайки се, че се движим на запад. Джеймс познаваше пътя много добре. Често предприемаше това пътуване, препускаше между Линлитгоу и Стърлинг, а после и по-нататък, на север, за да поддържа мира и да раздава правосъдие. Но Джеймс никога повече няма да язди из тези високи хълмове. Не мисля за това. Поглеждам сина му и виждам, че е заспал на седлото, в грижовната прегръдка на Дейви. Няма да мисля, че бащата на сина ми никога няма да язди така с него, че баща му няма да язди никога повече.
Никой не е засаждал тези гори, никой не ги поддържа. Никой не ги сече, нито за дърва за горене, нито за дървени въглища, нито за мачти в корабостроителниците или греди в къщите. Никъде наблизо няма корабостроителници или къщи, няма колиби на въглищари, няма малки колиби на дървосекачи, изкарващи си тук прехраната. Няма дори бракониери, защото дивечът е оскъден, нито разбойници: защото няма достатъчно хора, които да нападат, толкова малко пътници се срещат тук. В горите няма никой, освен неуловими елени и зверовете, които не виждаме: лисици, глигани и вълци. Стражите ни заобикалят по-плътно, яздейки коляно до коляно около Дейви Линдзи и скъпоценното ми момче, навеждат кралския флаг и го държат като копие, за да не се закача по ниските, помитащи клони на дърветата.
Това няма нищо общо с Англия, нито дори с големите кралски паркове в Англия, където на никого не е позволено да сече дървета или да ловува. Това са гъсти гори, сякаш израснали отпреди Сътворението, а ние приличаме на призраци, яздещи безшумно през тях. Мястото ни не е тук. Тези дървета са по-стари от времето на Христос; това не са християнски гори, това са земите на малките хора, стария народ, за който Джеймс ми разказваше истории.
Потръпвам в хладния мрак, макар че отвън слънцето е високо в небето. Не можем да почувстваме топлината, не можем да видим светлина дори по пладне. Дърветата, дори и въздухът, сякаш ни притискат.
Облекчение е, когато навлизаме в по-високи земи и виждаме малък, но ярък проблясък напред, а гората оредява и отстрани на пътеката се появяват ниски храсти и растения, издигащи се към светлината, а после минаваме през участъци със сребърни брези и бавно излизаме от сенките. Вече можем да видим небето, и се изкачваме все по-високо и по-високо, по склона на един хълм, който се издига още високо над нас. Конете се задъхват, а ние се привеждаме напред, когато те навеждат глави и се изкачват все по-нагоре, следвайки едва забележимата пътека, която прехвърля скалите и се спуска надолу от другата страна, и ни превежда по заобленото било. Но виждаме само още хълмове, простиращи се все по-нататък и по-нататък пред нас, като вълни в безкрайно море, преди да се наложи да се спуснем отново надолу към дъното на долината, вече придвижвайки се на север, винаги озъртайки се за някакъв знак от проблясване на слънце по метал, ослушвайки се да чуем далечния тътен от армията на Хауард.