Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Тя чудесно знаеше, че подобна дреха струва колкото една ферма заедно с крепостните и добитъка. Наметалото обаче принадлежеше на манастира Рисеберя, въпреки че го бе избродирала със собствените си ръце. Дълго време остана замислена с перото в ръка, преди да преодолее колебанието си. След това написа разписка за дълг от петнадесет сребърни монети, размаха листа, докато изсъхне мастилото и я сложи на мястото й в преградката.
Накрая отиде в студената стая, взе наметалото, допря го до бузата си, вдъхна острата миризма, способна повече да прогони молците, отколкото да събуди нежни мечти, сгъна го и го отнесе със себе си.
По време на прощалната литургия получи причастие.
За младия Суне Фолкесон, както и за доведения му брат Сигфрид, препускането с кон от Арнес до Форшвик означаваше сбъдването на най-лудите им мечти. Всеки яздеше по един от отвъдморските коне. Конят на Суне бе мишосив, а този на Сигфрид — светлодорест. Господарят Арн старателно бе подбрал двата жребеца преди да ги даде на момчетата. Обясни им кратко и със сериозен тон, че и двете животни са млади също както новите си собственици и че важното е да остареят заедно. Сега се полага началото на едно приятелство, което трябва да продължи завинаги. Единствено смъртта може да е причина за раздяла с един отвъдморски кон. За разлика от възрастните в Западна Готаланд, двамата младежи сами бяха разбрали, че тези животни са бленувани създания.
Подобно на повечето момчета на тяхната възраст от семейства с герб върху щита, двамата яздеха откакто се бяха научили да ходят. За тях ездата бе нещо толкова обикновено като например дишането или пиенето на вода.
Сега обаче трябваше да започнат от самото начало. Щом боднеха с шпорите тези бързи бегачи, както правеха със северните коне, те се втурваха напред с така скорост, че брулещият насрещен вятър караше очите им да сълзят и развяваше далеч зад тях дългите им младежки коси. Докато северният кон направи три стъпки встрани, отвъдморският вихрогон вече е направил десет. Това даваше на ездача усещането, че се плъзга по водна повърхност. Той не чувстваше движението, а само констатираше, че вече не се намира на същото място. Конят от страната на готите поемаше право напред, а тези жребци се носеха странично или косо, сякаш напредваха играейки си. Също както когато си в лодка по средата на бързея и тук най-малкото грешно движение би могло да има непредвидими последици. Откриваха се хиляди нови възможности и двете момчета трябваше да свикнат с тях, ако искат един ден да си съперничат с господаря Арн.
От време на време Суне и Сигфрид хвърляха поглед към чужденците. Говореха на език, който те изобщо не разбираха. Някои от тях, с много тъмни очи, бяха толкова добри ездачи колкото и самият господар Арн. Напредваха сигурни в себе си през гъстия лес, осеян с повалени от бурята в началото на лятото дървета. Други обаче, също като Суне и Сигфрид, трябваше да се концентрират и много да внимават върху седлото.
Бяха общо тринадесет ездачи. В Арнес господарят Ескил подари на всеки поизбеляло синьо наметало от тези, които бяха носили с брат му на млади години и които вече не обличаха. Трима мъже развяваха високо цветовете на Фолкунгите, с господаря Арн начело.
Колкото до чужденците, те бяха увили около телата си няколко слоя различни тъкани, а на главите си носеха големи тюрбани или странни островърхи шапки, опасани в долния край с ивици от плат. Тези с шапките бяха най-добрите ездачи. Бяха въоръжени с чудновато извити мечове, лъкове и колчани. Бяха се разгърнали в широк кръг, в който водеха и конете без ездачи. Не стана ясно как, но след един час се видя как тези свободни коне следваха и най-малките промени в посоката, указана от господаря Арн.
Конвоят се бе упътил през гората към Форшвик. Цяло чудо бе как господарят Арн се ориентираше при липсата на какъвто и да е път. Достатъчно му бе да поглежда от време на време към слънцето. В края на деня се озоваха при брода Утервадет на река Тидан, точно над мястото, където се провеждаше събранието на Аскеберя. Когато буковата гора се поразреди, те видяха пред себе си реката, която се виеше под яркото слънце. Приближаха я точно до мястото, където конете можеха лесно да я прекосят.