Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
— Единственото спасение е да се извади болния зъб и то колкото се може по-скоро — заключи кралицата с тон, който подсказваше, че не очаква той да продължи.
Сесилия Роса изживя следващите седмици с чувството, че е лишена не само от свободата си, но и от волята си, сякаш бе обрулен лист, понесен от водите на буен поток. Не й се позволяваше дори да отива сама, когато й се прииска и както го бе правила много пъти преди това, от Нес до манастира Рисеберя.
Сега трябваше задължително да бъде придружена от дузина конни стражи с цялото им снаряжение и пътуването отне цели два дни повече отколкото обикновено. Ако би могла сама да вземе решение, тя би се качила на кораб до Амеберг на север и оттам би продължила през езерото Амеленген и през останалите, чак до Йостансьо, след което щеше да й достатъчен само още един ден езда, за да стигне в Рисеберя.
С подобен ескорт обаче бе невъзможно това да стане и трябваше да продължат по суша още от Амеберг.
При нормално положение, тя би поискала да я придружават един или двама мъже, които би могла да командва. Сега като че ли някакво опиянение бе обхванало мъжете от кралската гвардия, които без смущение говореха за нея, въпреки че бе неотлъчно близо до тях. Наричаха я наивна женичка, питаха се един друг кое ще е най-добро за сигурността й, доколко би могла да понесе несгодите, чия компания би избрала, когато настъпи нощта. Пътуването се проточваше и поради това, че командирът заповядваше да се изпращат напред разузнавачи, които да огледат тази или онази част на гората или отсрещния бряг на някой брод, преди да го прекосят. Така пътуването до Рисеберя отне повече от четири дни.
Отначало Сесилия Роса се бе опитала да запушва ушите си, да търси убежище в мечтите си за щастие или в благодарствените молитви, които отравяше към светата Дева. Още на втория ден обаче разбра, че я третират като стока, макар и ценна. Затова отиде при Адалвард, командира на отряда. Обясни му, че безброй пъти вече е минавала по този път и само веднъж се е натъкнала на бандити, които я бяха пуснали да мине, без да й сторят никакво зло, след като им бе казала, че идва от един манастир и носи единствено документи и сребърни монети, които принадлежат на Църквата. Младите разбойници изобщо не били въоръжени и въобще не я били уплашили. Защо в такъв случай една кралска гвардия, гордо развяла знамето с трите корони, всяващо ужас у повечето бандити, тръпне от страх при всеки завой на пътя?
Адалвард й отговори сухо, че една монахиня сигурно знае неща, които не са му известни, но за момента целта е да излязат живи от горите около Тиведен и отговорността е негова.
Тъй като отговорът не я задоволи, Сесилия Роса се опита да зададе въпроса си по различни начини, но не получи друг отговор. Адалвард все повтаряше, че най-важното е да се бди над сигурността й. Вторият ден от пътуването бе към края си, когато кортежът достигна до една ферма, достатъчно голяма, за да се подслонят една жена, дузината гвардейци и конете им.
Обитателите на фермата бяха изгонени, оръжията събрани и прибрани в пекарната, бе освободена и кухнята, където Сесилия Роса се настани сама. Уплашени крепостни, охранявани от гвардейците, дойдоха да й донесат вечерята и малко бира, а през нощта двама мъже стояха на пост пред вратата й.
Тези двама часови обаче като че ли повече пречеха, защото никой не й донесе нощно гърне. Когато излезе, за да задоволи естествената нужда, която не можеше повече да сдържа, двамата мъже така се уплашиха от възможността да я изгубят от поглед, че без никакво притеснение тръгнаха да я придружат дори до мястото, където една жена трябва да е скрита от мъжки погледи. А тъй като тя бе чакала последния момент, за да излезе навън, не й остана време за дълги преговори. Задоволи се само да ги помоли да се обърнат, когато потрябва.
На следващия ден, след като бяха изминали известно разстояние, тя отново дойде при Адалвард и се оплака, че е третирана като крепостна, която водят към бесилото. Тези й думи направиха по-силно впечатление от предишните й въпроси. Той се извини, отбелязвайки, че отговарят за нея с живота си.
В първия момент тя не взе на сериозно думите му и ги отдаде на мъжкото му самохвалство. Огледа скришом лицето на мъжа. То носеше отпечатъка на всички сезони и бе набраздено от белезите на стари рани от стрели или мечове. Изражението му бе крайно сериозно, без и най-малката следа от тщеславие или суетност.