Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Да, разбира се… — промърморвам и изпразвам джобовете си. Откривам две банкноти от по един долар и ги пъхвам в чашката му. — Между другото, случайно да знаете пътя за Музея на модерното изкуство?
Добре де, знам, че е твърде много да питам бездомник за подобно нещо, но какво пък.
Той се вторачва в мен изпод гъстите си вежди, а после изсумтява:
— Имаш предвид „МОМА“ ли?
— Ами… май да. „МОМА“.
Нека това да ти е за урок, Луси Хемингуей, да не съдиш по обвивката!
— Чакай да си помисля — почесва се той по дългата, опърпана брада.
— Натам ли е? — питам с надежда и соча към отсрещната страна на улицата.
Той ме поглежда така, сякаш ми хлопа дъската, и отсича:
— Не, натам! — И сочи в съвсем различна посока. — Минаваш две пресечки и после вдясно.
— Страхотно! Много благодаря! — ухилвам се аз.
— Няма проблеми! — кимва той, а после подвиква: — Хей, госпожице!
Макар вече да бях тръгнала, аз се обръщам. Той отпива няколко глътки от бирата си, дарява ме с беззъба усмивка и отсича:
— Да не забравиш да погледнеш творбите на Ротко! Невероятни са!
Малеее!
Това е май единственото, което ми идва наум, когато зървам трите големи червени банера с надпис „МОМА“, които плющят на вятъра. Малеее! И когато влизам в зашеметяващата модерна сграда с невероятното й, окъпано в светлина фоайе, огромната открита стълба и прозорци, направени изцяло от стъкло. Малеее! И когато зървам петте етажа, пълни с картини, скулптури, рисунки, графики, фотографии… и всякакви други фантастични неща. Малеее! Сякаш попадам в друг свят. В мига, в който напуснах шумната улица и пристъпих в модерните бели открити пространства на галерията, все едно влязох в Нарния. В един свят, застинал във времето, където нищо друго няма значение.
Нито дори скандалите с голямата ти любов.
Прекарвам остатъка от деня, разхождайки се по етажите, попивайки цялата тази красота. Една от залите е съвсем кръгла и съдържа кръгла, променяща цветовете си експозиция, в която се наслаждаваш просто на багрите. Красиво, забавно, а ми става още по-забавно, когато зървам бебе в количка столче, което също се наслаждава. Очите му се ококорват, когато синьото се променя в зелено, а то на свой ред в жълто, после в червено — и бебето се засмива щастливо.
Друга зала е покрита изцяло с графики, трета с някакви бели пера, четвърта — с цял град, изработен от рециклирани кутийки от напитки. А след това идват и самите платна — Матис, Полок, Дали, Ротко… Спирам се пред едно от тях и се усмихвам. Бездомникът беше прав — действително са невероятни.
Изгубена в собствения си свят на чудесата, аз изгубвам и представа за времето. А след това се озъртам и забелязвам, че галерията е започнала да се пълни с народ. Когато пристигнах, току-що бяха отворили и беше празна, но сега тук има всякакви хора. Ученически групи, старица, няколко майки с деца, пънкар със задължителната смахната прическа, тълпи японски туристи със задължителните камери, двама студенти, които скицират…
Ето го пак!
Неканеният гост в нашата галерия снощи.
Заковавам се на място. Но какво прави той тук? Не виждам наоколо нито безплатна храна, нито пиячка. Наблюдавам го няколко секунди, като се опитвам да отгатна какво прави, а после той най-неочаквано се обръща, вижда ме и ме поглежда право в очите.
По дяволите!
Скривам се зад огромна скулптура на два куба, балансиращи един върху друг, но вече е прекалено късно.
— Хей, ама това пак сте вие!
Преструвам се, че не съм го чула, и се концентрирам върху скулптурата. Сякаш съм дотолкова потънала в съзерцание на това велико произведение на изкуството, че не чувам нищо. Надявам се той просто да отмине.
Обаче той идва право при мен и ме докосва с пръст.
Май няма да отмине.
— Да? — обръщам се рязко и го поглеждам обидено. Облечен е със същите цепнати на коленете дънки и същата бейзболна шапка на главата, само дето е сменил тениската си от зелена на обикновена бяла.
Не че снощи забелязах как е облечен. Нищо подобно.
— От галерията снощи. Изхвърлихте ме — пояснява.
— Така ли? — смръщвам се и го поглеждам така, като че ли нямам никаква представа за какво ми говори. А после се правя, че едва сега ми проблясва. — О, дааа…
Обаче актьорското ми изпълнение е под всякаква критика. Ани беше единствената ми добра роля.
— Само че този път не можете да ме изхвърлите — ухилва се той, бръква в джобовете на дънките си и вади нещо. — Имам си билет!