Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Комплексът на Лио винаги кипеше от живот, двайсет и четири часа в денонощието. По това време на деня беше пълно с малки деца, които си играеха след училище, изпълвайки зелените пространства под дърветата с писъци и смях. По-големите караха колела и скейтборд на импровизирана писта с препятствия и се спускаха по бетонни стъпала, рискувайки да си навлекат гнева на старците на пейката, които пък се възползваха от топлия септември. Музика се носеше от отворените прозорци, пране се вееше по балконите на високата кула, която се извисяваше в небето отвъд обсега на очите ми.

Домът на Лио беше на осмия етаж на дълъг блок с балкони, които гледаха към пътеките на зеленото пространство наоколо.

Асансьорът беше шумен и бавен и миришеше на цигари.

— Значи, сега си момчето за поръчки на Арън? — попитах Лио по-късно.

По целия път си бърборехме обичайните глупости, като например как вървят репетициите, за футбол, момичета, музика, а после, като влязохме в комплекса му, той просто млъкна. Нито дума повече.

— Не за това става въпрос и го знаеш — каза той.

— А за какво тогава?

— Хората го уважават, Рижи — заяви той. — За човека, какъвто е, и за това, което е направил.

Успях да мълча цял един етаж.

— Защото продава наркотици и наранява някого почти до смърт?

— Този глупак знаеше рисковете. Не беше просто някакъв обикновен човек, на когото да се е нахвърлил. По улиците се води война, човече.

Исках да се засмея, но нямах представа как ще реагира, ако го направя, а и той беше прав. През последната година в Лондон се случваше поне по едно нападение с нож всяка седмица. Имахме събиране в училище по този повод. Обсъждаха набирането на средства за поставяне на металдетектор на главния вход, което беше тъпо, защото имаше поне около десет други начина за влизане и излизане от сградата.

— И ти си обикновен човек — казах вместо това. — И си китарист, при това много добър. Не си струва, нали? Да се забъркваш в тези гадости?

Лио ми хвърли дълъг, настоятелен поглед, когато асансьорът се разтресе и спря.

— Рижи, ти просто не знаеш какъв е животът ми. Вие дори не ме познавате наистина.