Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Ашему крадешком погледна Зиновия. Тя се беше излегнала на леглото и се усмихна. Широко. Първата й усмивка откак се беше върнала. Отвърна с меден глас:

— Тогава, благородна Офала, след като така се казваш, знай, че аз не съм „момиче”. Аз съм Зиновия. Както ти каза, скоро ще бъда съпруга на великия Оденат. Кой би могъл да знае каква ще станеш ти тогава?

Устните на Офала побледняха. Ръмжене разклати купчината златни монети на герданите й. Тя се наведе над Зиновия с гъвкавост, на пръв поглед непривична за пищното й тяло, и заби показалеца си с добре заострен нокът между младите гърди.

— Засега си само една току-що възкръснала мъртва. Кръгла нула. Не си въобразявай, че тук нещата ще започнат да се случват, както ти кажеш. Ако Оденат е достатъчно глупав, за да се хване на лъжата с твоите преструвки и твоя камък от пустинята, аз не съм. Достатъчно ми е да те погледна, за да прозра невъобразимите ти лъжи.

Злобна гримаса изкриви бузите и показа развалените й от ядене на твърде много сладко зъби.

— Тук, запомни го, в женския двор, аз командвам! Както през деня, така и през нощта. И не разчитай на Ваалшамин, Аглибол или Алат, за да те закрилят. Боговете не ме плашат. Те знаят коя съм аз!

Тя се изправи, а бедрата й се размърдаха под безформените гънки на туниката. Размаха късите си ръце и гривните й задрънчаха, докато въртеше очи с пламнали бузи.

— Вие там, нямате ли какво да правите?

Робините и слугините се разпиляха. Сандалите й със златни ширити зашляпаха по плочите. Голямата двойна врата на женския двор се отвори, колкото да се видят пазачите от другата страна. Чу се щракане на ключалка.

— Тя ни заключва! – пошушна Ашему, слисана. – Нека Изида ни пази! Демонът показа злата си физиономия.