Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Не. Вие двамата се бяхте сближили доста по онова време. Боях се, че може да те предупреди.
Замислих се за около минута и след това попитах:
— И къде се пропука планът ти?
— Там където най-малко очаквах. Оказа се, че Джулия наистина има дарба. Само няколко занимания с Виктор и тя вече беше по-добра от него във всичко, с изключение на рисуването. А кой знае, може и тя да е почнала да рисува. Рискувах и загубих по най-непредвидимия начин.
Отново ме прониза тръпка. Спомних си за разговора с тай’ига-та в Арбор, докато тя обитаваше тялото на Винта Бейл. „Успя ли Джулия да се добере до уменията, които искаше да придобие?“ — ме бе попитала тя. Тогава й отговорих, че не знам. Казах, че никога не съм забелязвал подобни признаци… И малко след това си припомних за нашата среща при паркинга на супермаркета и за кучето, което повече не помръдна от мястото си след като Джулия му каза да седне… Да, спомних си, но…
— Значи ти така и не забеляза нейната дарба? — продължи Джасра.
— Не бих казал — отвърнах аз и започнах да осъзнавам защо събитията са се развили точно така. — Не бих казал.
… Ами когато тя промени вкуса на сладоледа само с едно докосване на устните си. Или пък когато се разхождаше в онази буря без чадър и дори не се намокри…
Джасра сбърчи озадачено чело.
— Не разбирам — каза тя. — Щом си знаел, защо не я подготви ти? Тя те обичаше. Двамата щяхте да бъдете невероятна двойка.
Съзнанието ми се сгърчи. Джасра беше права, аз подозирах нещо подобно, може би дори съм го знаел дълбоко в себе си, но потисках тази мисъл. Вероятно бях дал на Джулия последния тласък, необходим, за да се изяви нейната дарба.
— Не е толкова просто за обяснение — казах. — Освен това е нещо лично.
— О-о. Според мен човек или е наясно с чувствата си, или не е. Средно положение няма.
— Добре, нека опростим нещата — съгласих се аз. — Връзката ни вече се разпадаше, когато забелязах първите признаци. Не исках да давам знания на една жена, която можеше след това да реши да ги използва срещу мен.
— Разбирам те — каза Джасра. — Напълно. Каква ирония на съдбата.
— Така е — отбеляза Мандор, махна с ръка и на масата се появиха нови примамливо ухаещи ястия. — Но преди да сте се увлекли в диспут за потайните дебри на душата, бих искал да опитате малко от моите пъдпъдъци в сос „Ротшилд“, гарнирани с ориз и крехки връхчета от аспержи.
Осъзнах, че съм подтикнал Джулия да потърси знания с това, че й бях показал едно ново измерение на реалността. Но преди това я бях отблъснал с недоверието си. После ми хрумна, че това все пак не е всичко. Имаше и още нещо…
— Невероятни са — възкликна Джасра.
— Благодаря. — Мандор стана, заобиколи масата и доля вино в чашата й. Явно бе предпочел да го направи собственоръчно, вместо да използва някой магически трик. Забелязах как след това пръстите на лявата му ръка се плъзнаха съвсем непринудено по голото й рамо. После той наля малко и в моята чаша и отново седна на мястото си.
— Така е, просто нямам думи — отбелязах аз и потънах отново в нерадостните си спомени — вече ги виждах в съвсем нова светлина.
Бях усетил нещо, имах известни подозрения още от самото начало. Бе крайно време да си го призная. Нашата разходка през Сенките беше просто най-зрелищният от всички малки тестове, на които я подлагах от време на време. Опитвах се да я сваря неподготвена, да я накарам да изяви… Какво? Дарбата си на магьосница, разбира се. Е, и?
Оставих приборите си и разтърках очи. Всичко беше толкова ясно, само дето го бях крил от самия себе си толкова дълго…
— Добре ли си, Мерлин? — чух да пита Джасра.
— Да. Просто се усетих малко изморен — отвърнах аз. — Всичко е наред.
Магьосница. Неочаквано разбрах, че всъщност съм се страхувал малко от нея, от възможността априлските „нещастни случаи“ да са нейно дело. И все пак този страх не бе успял да накърни чувствата ми към нея. Защо? Дали защото вярвах, че опасенията ми са основателни, и въпреки това не ми пукаше? Или защото любовта ми се подхранваше по-скоро от завоалиран стремеж към смъртта?
— Ще ми мине — казах. — Нищо сериозно, наистина.
Значеше ли това, че най-опасният ми враг се е крил през цялото време в собственото ми съзнание? Пази Боже. Не му беше сега времето за сеанси при психотерапевт. Не и след като животът ми зависеше до такава степен от чисто външни обстоятелства.