Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Малко по-късно братът на Франц Йозеф, ерцхерцог Максимилиан, и съпругата му Шарлота също игнорираха всички добронамерени предупреждения, когато делегация от мексикански емигранти им предложи императорската корона на Мексико. В стремежа си към бленуваната корона заслепената Шарлота не желаеше да чуе, че се впускат в опасна авантюра с неизвестен край. Максимилиан пък открай време си беше мечтател, откъснат от действителността. Те потеглиха към едно толкова несигурно бъдеще, че дори аз изпитах съчувствие към ерцхерцогинята, която неочаквано избухна в сълзи, сбогувайки се със своя син. Майчиното й сърце сякаш усещаше, че повече няма да види ерцхерцога – новоизпечен император.
Съчувствието ми към нея се пренесе и във всекидневното ни съжителство, така че прекарахме един измамлив период в необичайна семейна хармония. През 1864 година аз, повече откогато и да било, се стремях да изпълнявам изискванията към моята длъжност, а тя зачиташе усилията ми, като ограничаваше критичните си забележки. Дори милостиво изтърпя предпазливите ми опити да добия някакво влияние върху двете ми деца.
При всяко мое посещение Гизела продължаваше да ми се покланя безмълвно и благовъзпитано. Винаги беше в безупречни роклички, никога не правеше резки движения и излъчваше някаква възрастна сериозност, която никак не подхождаше на едно осемгодишно момиченце. Сигурно не биваше да я сравнявам с моята жизнена и весела първородна дъщеря, която Бог ми бе отнел толкова рано, но не можех да не го правя. Гизела не приличаше нито на мен, нито на братята и сестрите ми. Мисълта, че би могла да погоди номер на възпитателката си или да тича боса из „Хофбург", беше не само странна, но и абсурдна.
Ако криеше мъничко обич в малкото си сърчице, тя къташе това чувство единствено за ерцхерцогинята и за малкия си брат. С майка си се държеше съвършено дистанцирано и благовъзпитано. Погледнех ли я, сякаш гледах сериозното момичешко лице на ерцхерцогинята, което аха-аха да ме попита какво искам от нея. Исках да я обичам, но колкото повече се опитвах, толкова по-трудно се получаваше.
През това лято Рудолф получи за шестия си рожден ден свита, каквато се полагаше на един принц. Негов главен управител беше генерал-майор граф Леополд Гондрекур, който същевременно изпълняваше и длъжността възпитател на престолонаследника. Графът беше избран лично от бабата на Рудолф; фактът, че от този момент виждах сина си само в униформи, беше достатъчен, за да ми стане подозрителен въпросният господин. Що за възпитател беше този, който превръщаше шестгодишния ми син в детско издание на императорски офицер?
Сърцето ми страдаше за моето нежно, ранимо момченце, което беше твърде чувствително и твърде боязливо, за да си играе на войници. Ако ненавистта на Рудолф към генерал-майора беше дори наполовина на моята, значи трябваше да го освободя от неговата тирания. Само дето не ми се удаваше възможност да се намеся и да помогна. Когато се опитвах да засегна въпроса пред Франц Йозеф, той отказваше да ме изслуша и говореше за „воинска твърдост". Трябвало „да укрепне характерът" на Рудолф, а крехкостта му да отстъпи място на „мъжката сила".
Какво можех да сторя? Императрицата също бе жена, която дължеше абсолютно послушание на мъжа си. Имах само правата, определени ми от Франц Йозеф. Ако въпреки това се помъчех да помогна на Рудолф, щях да вляза в открито противоречие с императора. Това би означавало да заложа на карта влиянието и личната си власт, доколкото ги имах. Нима щях да помогна на престолонаследника, като направя и двама ни нещастни?
Този проблем ме терзаеше толкова, че ми беше трудно да се съсредоточа върху всекидневието. Например върху подробния списък на дамите от старата унгарска аристокрация, измежду които трябваше да си избера нова придворна дама. Унгарка, която да ми помага да уча езика и чието бъдещо присъствие още отсега беше трън в очите на виенските ми дами.
Дворът реагира ужасено на непонятното ми желание, затова пък аз с радост и съвсем преднамерено им сервирах една млада унгарка от най-нисшата аристокрация. Признавам, жестът беше детински и вироглав, но впоследствие се оказа, че съм извадила голям късмет.