Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
— Може ли да му се има доверие? — попита един юначага.
— Като на папска була. Прекарал е известно време в Севиля, като се е прехранвал от острието на шпагата си, както мнозина други. Живяхме заедно в църковното убежище в двора с портокаловите дръвчета… Разправяха, че не му провървяло в някакво премеждие в Неапол. Заради нечия смърт.
— Говори се, че е стар войник и че е бил във Фландрия.
— Да — Хакета снижаваше леко глас. — Както и този арагонец, който спи ей-там, и момчето… Но преди това се е сражавал и в друга война, при Нюпорт и Остенде.
— Има ли добра ръка?
— Дяволски добра. Освен това и същински хищник и голям кучи син — Хакета направи пауза, за да отпие от виното, а аз чух как струйката се стича в гърлото му… — Прикове ли те с тия негови очи, дето приличат на скреж, можеш да се имаш за пътник. Виждал съм го да нанася такива удари с хладно оръжие и да прави такива дупки, които и куршум не може да стори в кожен елек.
Настъпи мълчание, чуха се нови посръбвания. Предположих, че смелчаците гледат към господаря ми, който продължаваше да стои неподвижен на кърмата, до шкипера, който държеше здраво руля.
— Наистина ли е капитан? — попита Сангонера.
— Не мисля — отвърна побратимът му. — Но всички го наричат капитан Алатристе.
— Наистина не изглежда особено словоохотлив.
— Не е такъв. Той е от хората, които говорят повече с шпагата, отколкото с езика. И се кълна, че умее да се бие по-добре, отколкото да мълчи… Един познат е бил с него на галерите в Неапол преди десет-петнадесет години, основното им занимание било да правят дръзки и внезапни набези в канала на Константинопол. Той ми разправи, че турците ги сгащили, когато почти всички на борда били избити, тогава Алатристе заедно с още дузина заотстъпвали, като бясно се сражавали за всяка педя разстояние, а сетне се укрепили в бастиона на рубката, мушкали яростно с ножове турците, докато не паднели мъртви или ранени… Така навлизали вече в канала, когато щастието им се усмихнало и срещнали две галери от Малта, та те спестили на оцелелите злочестата орис да се окажат зад веслата.
— Тогава е мъж на място — рече един.
— Можете да се закълнете в това, приятелю.
— Има и късмет — вметна друг.
— За последното не знам. Сега поне като че ли нещата не му вървят зле… Щом може нас да отърве от дранголника и да ни направи неприкосновени, както великодушно го стори, все някакво влияние ще трябва да има.
— Кои бяха мъжете със закрити лица в оная лодка?
— Нямам представа. Обаче имаха вид на важни особи. Може и да са тия, които дават парите.
— А онзи в черното?… Имам предвид кьопавия, който за малко не цопна във водата.
— Относно него предпочитам да си трая. Обаче ако той е от нашия занаят, тогава аз съм самият Луцифер.
Чух да се леят нови струи вино и няколко доволни оригвания.
— Тая задача поне изглежда свястна — рече някой след малко. — Има злато и другари.
Хакета се засмя тихо.
— Да. Но ваша милост вече чу какво каза господин началникът. Първо трябва да си го изработим… А няма да ни платят за неделна разходка по стъргалото.
— Тъй или иначе — рече един от мъжете, — кълна се, че мен това ме устройва. За хиляда и двеста реала съм готов да очистя и зорницата в небето.
— Аз също — вметна друг.
— Освен това се очертава да изтеглим добри карти: аса кари, светещи в златно като самото слънце, подобно на тия, които нося в джоба си.
Чух ги да си шушукат. Които знаеха да извършват действието събиране, правеха изчисления на тих глас.
— Парите определени ли са на човек? — попита Сангонера. — Или се плаща една сума и тия, които са останали живи, си я поделят?
Отново се разнесе приглушеният смях на Хуан Хакета.
— Мисля, че това ще го разберем едва като дойде време за сервирането на десерта… Това е един от начините да се предотврати забиването на ножове в гърба помежду ни, щом се разпалим, избухнат кавги и настъпи суматоха.
Хоризонтът се обагряше в червено зад дърветата и вече можеха да се различат храстите и спретнатите градини, които от време на време надничаха към брега на реката. Най-сетне станах и аз, минах между спящите и отидох на кърмата, при капитана. Капитанът — мъж, облечен в широка памучна риза и с избеляло кепе на главата, отказа меха с виното, който му предложих и който носех за господаря си. Придържайки щурвала, той внимаваше да поддържа отстоянието от бреговете, както и за бриза, който опъваше платното, и за отделните дънери, които вече можеха да се видят как водата ги носи. Лицето му беше загоряло от слънцето и до момента не го бях чул да продумва, нямаше да си отвори устата и занапред. Алатристе отпи глътка вино и задъвка парчето хляб с пушено месо, което му бях занесъл. Застанах до него, загледан в светлината на хоризонта, която ставаше все по-ярка, и в напълно чистото небе. При все това светлината над реката все още беше неясна и сивкава, и мъжете, полегнали на дъното на лодката, продължаваха да тънат в мрак.