![Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/7/mechove-v-leda-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Димитров Иван, Мирчев Василь
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
Магии, битки, приключения, подвизи, предателства – всичко това ви очаква на страниците на Мечове в леда!
Съдържание Предговор – Александър Драганов (предговор) – стр.4 Сказания за Ледената Планина – Александър Драганов – стр.6 Лихварят – Александър Драганов – стр.37 Кулата в Леденото Езеро – Бранимир Събев – стр.77 Златният Вълк – Васил Мирчев – стр.111 Пратка от Египет – Иван Димитров – стр.130 Сянката на Магьосника – Станьо Желев – стр.161 Подменена Приказка – Яна Маркова – стр.193
— Ще ме убиеш ли? — тихо попита той.
Момент на размисъл.
— Не.
— Тогава, по-важния въпрос — ще ми помогнеш ли?
— Не знам.
— Ти си допълнителна фигура в игра на шах, приятелю. Галдред никога не е предвиждал ти да си нещо повече от моят убиец. Едва ли дори знае кой си всъщност и какво ти е причинил. Успехът ти би сложил край на бунта, докато един провал не осуетява неговите планове и за него е без никакво значение. Той те вижда или жив над трупа ми, или мъртъв с меча ми, забит в тялото ти. Но ако се присъединиш към мен, ти се превръщаш в коз, който ще е от безкрайна полза. Аз съм жив и смятам да остана така още дълго време. Той ще мисли, че си мъртъв. Стига да те скрием от хорските очи, ти ще си като призрак. А нас ни трябва призрак повече от всичко.
Гавин никога не се бе замислял дали магьосникът знае за него. Фарадей едва ли бе далеч от истината с твърдението, че той нямаше никаква представа за неговото съществуване. Мисълта, че той може би не си спомняше и какво бе причинил на баща му, го изпълваше с гняв. Фарадей бе най-близкото стъпало до Галдред, до което бе стигал. Особено имайки предвид, че от толкова години избягваше упорито стълбата.
— Съгласен съм.
— Чудесно. Имам задача за теб.
Носеше се някаква странна, грубовата и провлачена мелодия и след миг Гавин се сети, че най-вероятно е джуджешка музика. Цялото заведение бе декорирано по вкуса на джуджетата. Беше невероятно горещо. Няколко големи маси, отрупани с питиета и храни бяха отдръпнати настрана, по-близо до стената, покрита с военни трофеи, за да освободят място в центъра, където танцуваха няколко елфки. Дрехите им бяха оскъдни и леко прозираха и макар да си личеше, че мелодията не е по вкуса им, те умело развъртаха бедра и задници под похотливите погледи на обръча от джуджета, който ги бе обгърнал. Старите истории разказваха, че някога джуджетата са таели омраза и дълбоко неверие към елфите, но точно тези, изглежда, нямаха такива предразсъдъци и най-спокойно подвикваха неприлични предложения или подсвиркваха по танцьорките.
В другия край на помещението имаше запалена камина, на която се печеше свински бут. Над нея бе окачен череп на дракон. От лявата й страна стоеше трон, изграден от камък и покрит с вълчи кожи, на който седеше джудже. Беше мускулесто и набито като събратята си и с дълга гъста брада, досущ като техните, макар да се издигаше с почти цяла глава над тях. Погледът му бе замислен, а от устата му стърчеше красиво изработена лула, която бълваше колелца дим. Около врата му имаше огърлица от нещо, което Гавин различи като зъби. Драконови зъби. Той никога не бе вярвал на историите за дракони и смяташе черепа и зъбите за умело направени фалшификати, но не можеше да се отрече ефекта, който постигаха. И без описанието на Фарадей щеше да разбере с кого трябва да говори…
Гавин едва бе направил една крачка към трона, когато в кръчмата нахлуха половин дузина мъже, облечени в дрехите на градската стража: черни наметала, ризници и къси мечове за близък бой. Двама носеха лък и арбалет. Един от стражите, облечен в искрящо чиста месингова броня, застана пред трона. Музиката спря и уплашените елфки се разбягаха. Джуджето го изгледа с неразгадаемо изражение.
— Има ли причина да уплашите така момичетата и да ни развалите забавлението?
— Има, джудже — отговори този, който очевидно бе капитанът на стражниците. — Достигна до нашето внимание, че не си плащате данъците.
— Данъци ли? — изсумтя джуджето. — За какво? Моят род живее по тези места от стотици години. Тази земя е моя собственост. Вие трябва на мен да плащате.
— Тази сграда — натърти капитанът, — е твоя собственост, джудже. Вярно е. Но земята, на която е построена, принадлежи на лорд Блекторн. За добродушието, което ви е оказал като ви е позволил да останете, вие трябва да си платите.
— Тази земя принадлежи на Гилдията от незапомнени времена — тихо каза джуджето.
— Незапомнени е добра дума, джудже. Никой не си ги спомня, ако изобщо са съществували. Този документ тук…
Капитанът извади парче пергамент. Гренън го изгледа свъсено.
— … е вашето последно предупреждение. Имаш една седмица, джуд…
— Не съм ти никакво джудже! — избухна другия. Кристалът проблесна. — Имам си име, човеко! Аз съм Гренън Брайтбиърд, ловец на дракони и последния жив представител на Гилдията! Ти ще се отнасяш към мен с уважение! Разбираш ли, или трябва да ти го набия в главата с юмруци?