Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Станьо Желев

Сянката на Магьосника

Задаващата се буря бавно обви замъка в снежната си прегръдка, скривайки го от поглед. Само очертанията му все още се виждаха ясно — около дузина островърхи кули и укрепления, накацали по него на пръв поглед произволно. Липсата на светлина или видимо движение издаваха, че бе изоставен от много време. Нито звук не се чуваше в празните му коридори, освен воя на вятъра, който си пробиваше път през пукнатините, създавайки илюзията за шепнещи гласове. Самият замък се издигаше като спирала по планината и снегът скриваше чертите му, правейки го да изглежда сякаш е част от самата планина. Заобиколен от масивни крепостни стени и пръстени от остри като бръснач скали, този замък бе строен да устои на всяка обсада, независимо колко е тежка, на всяка зима, независимо колко е люта. И той още стоеше. Неговите обитатели обаче не бяха извадили такъв късмет.

Замъкът беше точно това, което му трябваше. Тишина, спокойствие, сигурност и самота. Той нямаше семейство, за което да се грижи, или приятели, които да се тревожат за него. Той имаше само врагове, от които трябваше да се крие. Той бе Гавин Сайкс.

„Някой ден ще вършиш велики неща“, отекна гласът на баща му. Гавин се размърда неспокойно. Той бе дошъл тук, за да избяга от гласовете и спомените, които го преследваха вече десет години. Защото с тях непременно идваше и вината. После отчаянието. И накрая гневът. Нито алкохолът, с който се тровеше, нито усамотението, което му осигуряваше замъка, прогонваха гласовете. Не можеше да бяга вечно. Идваше времето за разплата.

Внезапно изумруденозеления кристал, висящ на врата му, проблесна ярко. С времето Гавин се бе научил да му вярва повече, отколкото на собствените си сетива и затова когато първият нападател нахлу в стаята му, мечът му вече бе изваден. Нещастникът нямаше никакъв шанс. Гавин съсече лицето му с меча си и той падна на земята с предсмъртен писък. Но идваха други. Чудесно. Възможност да излее гнева си в нещо продуктивно. Помещението бе малко и уединено, затруднявайки неимоверно противниците му, защото не им позволяваше да се разгърнат и да се възползват от численото си превъзходство. Не след дълго земята бе осеяна с техните трупове, а малкото останали се хлъзгаха в кръвта им, правейки нещата още по-лесни. Последният нападател се хвърли с вик, размахвайки меч и брадвичка. Гавин парира брадвичката, наведе се под удара на меча и прониза мъжа в сърцето.

Битката бе кратка. Прекалено кратка. Гневът още бушуваше в него. Гавин заби юмрука си в стената с всичка сила и рязката внезапна болка му помогна да се концентрира.

По дрехите на нападателите му нямаше каквито и да било отличителни знаци, атаката им бе необмислена и некоординирана. Наемници, при това евтини. Гавин се чувстваше почти обиден. Той пребърка джобовете на този, който му приличаше най-много на техния водач и откри торба с жълтици и смачкан пергамент. Разгърна го: