Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Три дена път през проходите на планината, където всеки дъх пронизваше дробовете на Гавин като кинжал. Най-голямото неудобство, което лорд Фарадей бе изпитал през това време, сигурно бе стомашно разстройство. Той почука на вратата.

Не след дълго вратата се отвори и на прага застана сатир.

Някога волни и енергични пазители на горите, сега те бяха само бледа имитация на някогашното си величие. Историите разказваха, че преди хилядолетия сегашните слуги на хората са били горди и могъщи същества, но това не беше толкова видно сега. Вековете, прекарани в робство, бяха оставили своята следа върху цялата им раса. Крехките им тела бяха прегърбени и изкривени, а лицата им изглеждаха сякаш бяха сдъвкани и изплюти обратно. Според легендите очите им някога са били яркозелени, но сега бяха сиви и празни. Мъртви.

Един такъв чифт очи огледа Гавин от глава до пети.

— С какво мога да ви помогна, господарю? — каза той с кух, но учудващо силен и ясен глас.

— Трябва да видя Фарадей.

— Лорд Фарадей е зает. Ще ви помоля да си тръгн…

— Хайде сега, така ли се посреща гост! — възкликна някой отвътре. — Покани го вътре, сигурно умира от студ!

Сатирът се отдръпна и покани Гавин да влезе с примирен жест. Гавин пристъпи прага и след няколко крачки се озова лице в лице с лорд Фарадей.

Лордът не беше това, което очакваше. Представяше си го като засукан аристократ с гладко лице и високо вдигнат нос. Вместо това пред него стоеше висок, добре сложен мъж с набола брада и вид, сякаш държеше тежестта на света върху раменете си. Той очакваше да го посрещне снизходителната полуусмивка, с която го гледаха благородниците, докато се наливаше в бара. Вместо това видя умореното, изпито лице на мъж, чиито грижи обхващаха много повече от него самия. По лицето му се прокрадваше усмивка — тънка, но истинска. Добродушна и топла. Гавин очакваше тя да помръкне, когато Фарадей го разпознае. Очакваше веднага да заповяда на сатира да го убие. Той обаче остана все така усмихнат, а очите му бяха изпълнени само с любопитство. Кристалът на Гавин дори не проблясваше. Странно.

— Добър вечер! — добродушно каза Фарадей. — Лорд Август Фарадей, на вашите услуги, но вие вече знаете това, все пак сте дошли да ме видите. За съжаление аз не мисля, че имам честта. Вие сте?

— Гавин. Гавин Сайкс.

Гавин огледа внимателно лицето на лорда, но нито едно мускулче не трепна при споменаването на името.

— Познаваме ли се?

— Аз ви виждам за пръв път и макар да изглежда, че и вие не знаете кой съм, аз мога да докажа противното.

Гавин извади листа хартия и го подаде на Фарадей. Лорда го взе и го разгърна. В мига, който го прочете и лицето му се намръщи, мечът на Гавин вече бе изхвърчал от ножницата и върхът му бе опрян в гърлото на лорда.