![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Толкова хареса силното усещане, че не искаше пак да се обува, но си отказа това удоволствие, за да не изостава от Атиаран. Тръгна след нея по посочената им от Соранал пътека, която ги улесняваше да минат напряко през Анделейн. Чудеше се на разликите, които откриваше след преминаването на реката.
Не се съмняваше в промяната, но тя не се състоеше само в отделните подробности. Повечето дървета бяха по-високи и могъщи от южните си сродници. Изобилието от алианта покриваше цели склонове с ярката си зеленина. В долчинките избуяваше нависоко ароматна трева. Цветя се поклащаха с ветреца, сякаш бяха изскочили весело преди миг-два от подхранващата ги пръст. Наоколо щъкаха горски животинки — катерички, зайци, язовци, и рядко се стряскаха от двамата човеци, преминаващи през владенията им. Истинската разлика обаче беше в пълнотата — Анделейнските хълмове насищаха всички сетива на Томас с по-чиста представа за здраве от всяко друго преживяване досега. Впечатлението, че всичко е както подобава, беше толкова отчетливо и той започна да съжалява за принадлежността си към свят, където здравето беше нещо смътно и достъпно единствено за разсъдъка. По едно време се питаше как би понесъл завръщането, след като се събуди. Но красотата на Анделейн го накара да отхвърли тези тревоги. Опасна прелест — не защото криеше коварство или вреда, а защото изкушаваше. Скоро забрави за болестта, ЗКТ, Презиращия и гнева.
Потънал в тази толкова осезаема жизненост на хълмовете, Томас недоумяваше, че Атиаран не поиска да поспрат на едно или друго място. Навлизаха левга след левга в тези грейнали от живот земи, а той искаше да спре при всяко ново откритие, всеки нов дол или поляна, да попие всичко, което се изпречваше пред очите му, за да го направи част от себе си и да го опази от бъдеща горест и разруха. Но Атиаран вървеше упорито, будеше го рано и спираше късно за отдих. Погледът й оставаше вперен в далечината и трупащата се умора не стигаше до очите й. Явно за нея дори тези хълмове бледнееха пред очакването на Празника, за който не казваше нищо. Томас нямаше избор освен да се пришпорва сам подире й — нейната воля не търпеше бавене.
Втората вечер след тръгването им от дървеното поселище беше толкова ясна, че притъмняването не им попречи и Атиаран продължи напред чак до полунощ. Щом се заситиха, Томас поседя загледан в небето и ярките звезди. Смаляващият се сърп на луната беше високо и бялото му сребро беше само бледо напомняне за страховитата светлина през първата му нощ на Земята. Той подхвърли небрежно:
— Ще има новолуние след няколко дни.
Погледът на Атиаран се изостри, сякаш я подозираше, че е разкрил някаква нейна тайна. Замълча и Томас не разбра дали е реагирала така на спомен или на очакването за нещо предстоящо.
И следващият ден започна великолепно. Росата искреше като диаманти в тревата и по листата. Въздух, свеж като първото дихание на Земята, разнасяше из хълмовете тръпчив мирис на алианта и борика, ухание на гилден и божур. Томас откриваше в душата си някакво подобие на блаженство и вървеше след Атиаран, като че беше доволен от принудата. Но една случка в ранния следобед помрачи цялата му радост и го жегна чак до костите. Крачеше по естествен проход между гъсто обрасли с дървета възвишения и се наслаждаваше на гъвкавата трева под краката си, но съвсем неочаквано стъпи на място, което му се стори по-застрашително от плаващи пясъци.
По инстинкт отскочи три крачки назад и усещането за опасност изчезна тутакси. Нервите му обаче го помнеха от пръстите по цялата дължина на крака.
Обзет от изненада и обида, той дори не помисли да извика на Атиаран, а доближи предпазливо мястото и го опипа плахо с единия крак. Този път не усети нищо освен тучната трева на Анделейн. Наведе се и плъзна длани по стръковете във всички посоки. Но каквото и да беше събудило усещанията му с натрапчивостта си, вече го нямаше. Томас постоя озадачен и продължи по пътя си — отначало неуверено, в очакване пак да бъде изненадан. Но всичко отново беше наситено с чиста, трептяща жизненост. Скоро се затича, за да догони Атиаран.
Привечер усещането за злина го опари отново, все едно беше стъпил в киселина. Този път погнусата го завладя и той се метна напред, сякаш се спасяваше от мълния. Извика през зъби, преди да се възпре. Атиаран се върна тичешком и го завари да скубе разярен стиски трева.